Нощта преваля. След 2 часа ще е ден. Ще е напълно светло и облаците ще се гонят отвън, а аз не мога да заспя. Отново. Намирам се в тягостната лепкавата компания на безсънието, този мой стар, добре познат приятел. Уморена съм и притъпена от умората. Стаята ми се намира на светлинни години от действителността. Прозорецът е черен правоъгълник. Изкушавам се да грабна спалния чувал и да отида в гората. Колко му е. Трябва само да се облека по-топло, да обуя тежките кубинки и да излезна от общежитието. Пресичам пътя и съм сред дърветата. Ще опъна там хамака и ще се свия в чувала, пък ако иска, нека вали. Да го направя ли? Инертността задушава всеки импулс, засипва го с безцветния си пясък. Наблюдавам безучастно процеса. Мислите ми се въртят в кръг и губят по някой крайник при всяка обиколка. Докъде мога да стигна? Колко мога да понеса? Прекалено много, но никога достатъчно. 

Седя на леглото в твърде неудобна поза. Пред мен - смачканата завивка, избутана, за да направи място за компютъра. Върху нея - тежък вълнен пуловер, обърнат наопаки. На пода долу - мека постелка, столче за медитация, малка раница, одеяло от микрофибър и шалче на цветя. Да ги прибера ми се струва неимоверно усилие. Да ги гледам - още по-голямо. На стената съм облегнала малка картина. По-скоро опит за картина: декоративно дръвче върху топъл, жълтооранжев фон. Гледам преплетените разноцветни линии. Тъмнолилавата лежи връху яркорозовата и това е толкова неправилно. Коригирам с поглед рисунката, довършвам я мислено. Искам да спя. Не, не искам да спя. Искам да се събудя. Искам да взема плоската четка и да оправя тая розова линия. Искам да разчистя пода и да легна на него. Искам да се завърна в кожата си. Нищо не искам всъщност, нямам никакви желания. Просто ми е неуютно и много, много уморено.

Очите ми смъдят. Буквите се размазват. Показалецът на дясната ръка ме наболява тъпо, когато го сгъвам. Кожата ми е суха и опъната. Може би трябва да затворя компютъра и да придърпам завивката. Може би този път ще се получи. Надявам се. Не, не се надявам. Нямам никакви надежди. След 3 часа трябва да влезна някакси в новия ден. Ще се успя, ако успея да заспя. Дали да не изпия чаша смъртоносен черен чай и да се заема с картината?  

Толкова много алтернативи. Всичките - еднакво добри. Всичките - еднакво непривлекателни. Рано е, твърде рано за ставане, особено ако човек изобщо не е спал. Прозявам се, очите ми бавно смъкват клепачи. Най-после. Завивам се и се разпадам, разтварям се в нищото.