Имам ограничение от 40 минути за това, което ще напиша. Ограниченията могат да бъдат нещо чудесно, мисля си, когато умеем да ги използваме по предназначение. Могат да мотивират процеса, към който се отнасят, могат и да го демотивират. 

Имам 40 минути да разкажа за мъглата, за дъгата и хвърлената ръкавица, която намерих пред вратата си, за двойните цветове на детелините, за настъпващата есен, за всичко, което ме вълнува и тревожи. Имам 40 минути да отворя прозорец към различно измерение. Вече 38. Разбира се, мога да прибавя 4 към тях и аритметически да удължа отрязъка на обедната ми почивка, но няма смисъл после да тичам задъхана. Предпочитам да изкача стълбите спокойно. На работа съм и това е приоритет. Ето как работят ограниченията, когато разбираме тяхното значение. Какво друго имаме да ни предпази от хаоса?

Надбягвам се с времето, с неговата неизбежност. Поставям единия си крак пред другия и после пак и пак и пак. Опитвам се да влезна в кадър, но кадърът вече го няма. 30 минтути. Само 30. Отпивам глътка чай и решавам, че пътят към другото измерение е твърде дълъг. Отварям прозорец към настоящия момент: намирам се в конферентната зала и чувам детски гласове, които идват от стената за катерене. Двамата колеги се суетят наблизо и бърборят на норвежки. Седя на любимото си място до единствения прозорец на етажа - прозореца към края на света. През него виждам част от покрива на другото крило и небето над него. Разбира се, ако съм изправена, ще се открие и гледка към елите на отсрещния хълм, но от моето място мога да видя само върховете им. Смъквам се надолу, за да ги скрия зад линията на покрива. Сега съм на края на света. Илюзията е най-силна през зимата, при обилен снеговалеж и мъгла, когато снегът скрие покрива и размие границата между него и небето. Тогава се вижда само празно безцветно пространство. 

13 минути. Два облачния слоя препускат в противоположни посоки: тлъсти купести грамади, заплашително надвиснали, а над тях - нежни, рехави пера. Използвам рамката на прозореца, за да проследя тяхното движение. 

5 минути. Още 5 минути безцелно витаене. Може да ги направя и 9, но все пак съм на работа. Още 274 минути до края на смяната. И после мога да пиша цяла вечер, цяла нощ. Но дали прозорецът ще е отворен тогава? Не този до мен, той не е конструиран да бъде отварян, говоря за моя прозорец, прозореца към други измерения, прозорецът, който е врата, отдушник, а понякога и огледало. 

Времето изтече. Трябва да се върна на работа. Трябва да затворя компютъра, да взема празната чаша със себе си, да се изкача един етаж нагоре, а после да прекося дълъг коридор, покрит с тъмнолилав мокет. Имам още 5 масажа. Първият от тях започва след 10 минути. И всичко това е чудесно, откъдето и да го погледне човек.