Фрагмент 

Моята жена е нежна и в сърцето й живее мъничко дете. То опира длани на гладките стени, които го обгръщат, и се чуди какво ли е Навън. Когато разговарям с него, се чувствам истински щастлива. 

Моята жена се спуска всяка вечер в царството на Хадес и беседва с него над трапеза с нарове и черно вино. Сутринта се връща, но й трябва много време, докато душата й настигне тялото. Очите й гледат от много далече, но постепенно се избистрят по пътя към дневния свят. Имам чувството, че трябва да копае този път обратно всяка сутрин - толкова е изтощена. Често носи дарове от нощния си компаньон: ярки образи под формата на сънища, които ми разказва на закуска. 

Ръцете й са топли и говорят с глас със собствен тембър. Обича кучета, те също я обичат. Към хора е недоверчива и предпочита да се справя сама, защото болката от противоречието между това, което говорят и това, което тялото им казва, я подлудява.

Често се чудя защо избра мен. Понякога се усещам празна и безплодна - като пещера, в която се събират ветровете. Може би именно това е привлекателно за нея - защото в тази празнота тя може да намери мъничко покой измежду нощните пътувания. А може би това дете в сърцето й е истински самотно и има нужда някой да говори с него…

Фрагмент



Понякога, докато масажирам някого, при мен идват образи и думи, които почти мога да видя и чуя. Сякаш съм в голяма жива книга, която побира целия свят, и преди няколко дни осъзнах нещо, които ме потресе: тази книга никога няма да бъде написана. Тази книга няма да бъде написана, защото устремът, с който тя се спуска надолу, от Големия Косимически Кладенец, се разпилява в безброй малки милометни неотложности, в хиляди имейли, съобщения и разговори по никое време, в едно постоянно захранване на жаждата за преживявания, в автоматично откликване на нуждата от безопасност, в омилостивяване на въображаем дух, който идва да ми отнеме нещо скъпоценно, което не съм способна да защитя; в подкупване и отбягване на настоящето, което идва да се срещне с мен; в абсолютна убеденост, че аз не съм достатъчна, за да бъда обичана, че аз не съм тази, която трябва да съм. Че вече всичко е казано, при това много по-добре, отколкото аз ще мога да изразя, че книгите се пишат от писатели, а аз не съм писател, че аз съм нищо и никъде няма място за мен. 

Тази книга никога няма да бъде написана, защото времето и усилията, от които има нужда, отиват в любовни увлечения, в постоянни експерименти с раними чувства и несигурни граници, в търсене на внимание, което никога не е достатъчно, в страх за физическото оцеляване, който изсмуква живота от мен, в самоусъвършенстване и самоизтезание.

И тази книга ме мрази с яростта на дете, изоставено само, невидимо дете, което е там и настоява за внимание, а единственото, което вижда, са очи, които отскачат от него. И понякога изпадам в отчаяние, с което не мога да се справя, защото тази книга, която никога няма да бъде написана, започва да оттегля цялата енергия и ярост от живота, който се опитвам да живея; тя настоява за правото си да съществува, тя иска да живее не по-малко от мен.

А може би греша, може би тази книга се пише във всеки един момент, през безброй мимолетни неотложности, с яростта и нетърпението на малко дете, което не разбира, че в света на възрастните има ограничения и условности, които възпрепятстват чистия поток на вдъхновението. Да, тя сама пише себе си - искра по искра, пламъче по пламъче в разочарование и мъка; ражда се в нечовешка страст и съвсем човешка болка, подхранвана от всеки миг присъствие. Тя тече постоянно като полудяла река, която се връща обратно от морето към изворите на всички свои притоци. И започвам да вярвам, че може би някога някъде ще бъде довършена, че поне парче от нея ще бъде изваяно докрай в думи и дадено на другите, защото тази книга не е моя, тя принадлежи на цялото, а аз съм нейния глас.

In peace 

My lashes

Are heavy with frost

Just like the needles

Of the pine, burdened with snow

Bent brunches

And still

Which I saw on my way

Coming home

Дните

Всеки ден е така препълнен, че не откривам в него място за себе си. Може би затова тъгувам. В дневния пейзаж няма пространство за моята тъга. Всичко, което се случва, е така шарено и интензивно, то е като лунапарк. И все пак тъгата се просмуква на малки капки, като мъгла, и избива по повърхността на изписаните кончета, разноцветните лампички и захарния памук, върху усмивките на всички посетители, иззад веселия шум. 

Понякога е така. Тъгувам - невидимо, безмълвно - докато се усмихвам на децата около мен, танцуващи с въртележките. Тъгувам, докато крача и говоря с тях или техните родители. Понякога е така дълго време. Изпълзявам от убежището на леглото, прекосявам деня и пак се връщам в своята бърлога. А времето минава, изтича като пясък измежду пръстите ми. Къде съм аз във всичко това? Няма ме, защото аз съм от другата страна. Не аз съм този лунапарк, нито другите му посетители. Затварям очи, поемам въздух и си казвам: "И днес мога, и днес ще дойда, и днес ще участвам, доколкото съумея... Аз съм, тук съм. От другата страна. Заедно с всички, но отделена от тях..." 

И така - колкото пъти е нужно, колкото дни са необходими, за да дочакам момента, в който, отваряйки за пореден път очи, ще видя, че малките капчици върху пъстроцветния декор са само и единствено светлина. 

На вълците

Дом, роден дом. Ти, място пълно с болка, прах и вълчи вой, ти, мръсно, грозно място на бедност, глад и упадък. 

Първите седмици са пропити с животински страх, страх за собственото оцеляване. Парализиращ страх, чувство за заплаха и обреченост. Едно убеждение, че без никакво съмнение съм направила голяма грешка, че съм сторила нещо непоправимо, и вече няма връщане назад. Че сега ще бъда погълната, ще се стопя до кокал. 

Наистина успях да се заблудя. Не това исках. Не така желаех да стане, но така се получи. Отново съм на кота нула, по-уплашена и объркана отвсякога. Отново съм в стария капан на незапочнатото действие, в парализата на безпътицата, в огъня на калцинацията. Не прецених колко ще ми струва това пътуване, по начина, по който го изпълних. Не бях готова и вместо в златната вода, се потопих в черната. Мръсотията ме обвива като покров, попива във вените ми, втвърдява се и ме потапя надолу, надолу, надолу.

Отчаяна съм.

Всичко, до което се докосна, се превръща в пепел. Всичко ме дразни, всички ме болят. Не зная какво си мислех, като реших да се прибера. Това не е моя дом, тук няма нищо мое. Какво ме доведе обратно там, откъдето избягах преди време: наистина ли призванието, както си мислих, или по-скоро нуждата от сигурност, желанието да избегна раната и осъзнаването, което ме удря сега с двестакилограмови юмруци? Нима наистина вярвах, че тук ще е по-лесно, че тук има нещо за мен? Нали се махнах, защото не мога да понеса цялото това напрежение, този натиск, тази борба за въздух, за съществуване. О, как боли, колко много ме боли от всичко!

***

Половин година по-късно всичко е същото: новородено без кожа, хвърлено на вълците. Все същия страх, но освен страха, сякаш има още нещо. Сякаш глутницата е осиновила това странно малко. Ето, толкова време мина, а то все още е живо, то все още е цяло. Уж умира от страх, но не умира, само много, ама много се страхува.

Не зная дали ме боли по-малко или просто съм свикнала с болката. Понякога, но само понякога, ми се дава глътка въздух. И после пак на вълците и тяхната милост... 

Наистина ли имат ли милост вълците, или просто озъбените им муцуни се превръщат в човешки лица, когато открия милостта в себе си? Все още не ми е много ясно, но яснотата вече не е така жизненоважна. Дните ме подмятат, а аз се влача по дъното на тяхната река, преобръщам се и наблюдавам парчетата, които се отчупват от мен след всеки бързей, водопад, водовъртеж... 

Има нещо отвъд страха. Пътувам натам, търся го... И понякога, но само понякога, ми се дава искрица проблясък, пролука в неяснотата, откъдето ми намига искрящо, весело оченце. 

Имало едно време едно малко Раче, което било много уплашено. Живеело в
една река до морето и много, ама много се страхувало, защото постоянно
било заобиколено от сенки. Те били толкова много, че на него от страх
не му оставало време за нищо друго, освен да трепери. Рачето имало
твърда, лъскава черупка и много разчитало на нея да го пази от
страшните зъбати неща, които със сигурност живеели сред сенките - то
понякога почти успявало да ги види.

Живяло Рачето така известно време до един ден, в който, за негов огромен ужас,
черупката започнала да се пропуква. То съвсем се паникьосало
и побягнало да търси друго убежище. Не знаело, че вече е пораснало
и черупката му е отесняла, не знаело, че рачешките черупки не растат и
Рачетата трябва да ги изоставят в някакъв момент. То било обзето от
ужасяващата мисъл, че сега страшните зъбати неща ще го сграбчат,
защото е незащитено и безпомощно, затова побързало да изкопае дупка в
пясъчния бряг, където да се скрие. Свило се в нея, препречило входа с
едната си щипка и притихнало.

Колкото и да се страхувало Рачето, умората го надвила и то заспало.
Събудило се от чудна песен. Някой пеел с толкова сладък глас, че
Рачето забравило страха си, отместило щипката от входа на своето
скривалище и видяло приказно създание, което приличало на пухче от глухарче, 

но искряло с всички цветове на дъгата. То се носело над реката и пеело песен, от
която всичко наоколо сякаш се изпълвало със сияние.

Обзето от копнеж, Рачето тръгнало навън, после се сетило, че няма
черупка и заотстъпвало обратно. Но тогава видяло, че пухчето се
насочва надолу по реката, отдалечава се и може би си тръгва… Рачето
събрало смелост, излезнало от дупката и повикало с дрезгаво гласче
прекрасния певец:

“Ей… Почакай! Не си тръгвай! Пееш толкова хубаво!”

Пухчето се обърнало и се приближило до Рачето.

“Здравей! - изпяло свълшебния си глас. - За първи път някой от вашите
ме заговаря.”

“Но как е възможно? Аз те виждам за първи път!”

“Аз живея тук, точно като теб, но никой не ме вижда.”

“Как така? Та ти сияеш!”

“Може би, но има сенки, които стоят между мен и вас, Рачетата.”

“Олеле! Сенките! Аз нямам черупка!” - Рачето си припомнило своя страх
и се разтреперило така, че крачетата му зазвънтели.

“Но сега няма сенки. Погледни - виждаш ли дори една?”

Рачето се огледало. Наистина нямало сенки. Имало само слънце, спокойна
вода и пясък. И едно прекрасно пеещо космическо Глухарче.

“Не, няма сенки. Толкова е объркващо. Свикнало съм да ги виждам
навсякъде около мен.”

“Да, и аз ги виждах около теб и другите Рачета. Те ви обвиваха като
броня. Понякога се опитвах да помахам, много исках някой да ме види…”

“Броня… Черупката! Не… Не може да бъде. Толкова съм объркано.” -
Рачето останало без дъх. - “Значи не са били зъбатите неща, ти си било
през цялото време… А аз толкова се страхувах!”

“Не зная за какво говориш, Раче. Никога не съм виждало никакви зъбати
неща. Но се радвам, че най-после ме чу и видя. Искаш ли да ти попея
още?”

“Да, моля те! Попей ми! Никога не съм чувало нещо по-красиво от твоята песен!”

“Добре, Раче. Сега ще пея за теб.”

“Но как се казваш? Как да се обръщам към теб?”

“Нямам име. Никога не ми е трябвало, защото никой никога не е говорил
с мен. Не зная какво съм. Моят дом е целия свят. Аз съм тук и
навсякъде.”

“Приличаш на пухче от глухарче. Ето онова цвете там - виждаш ли го?”

“Да. Колко интересно!”

“Ще те наричам Глухарче. Може ли?”

“Може! Радвам се, че вече имам име и някой може да ме повика. Сега ще
ти изпея песен, в която ще ти разкажа за моя дом.”

И Глухарчето запяло отново, а Рачето унесено заслушало, изпълнено с
радост и копнеж. Всички страхове били забравени. Песента го понесла
към чудни земи и небеса, към нещо огромно, безкрайно и абсолютно
прекрасно отвъд… И когато последните тонове утихнали и Рачето отворило
очи, то имало чувството, че е пътувало години наред, и въпреки че
реката, брегът и пясъкът били същите, то било напълно различно.

Вечерта се спускала и сиянието Глухарчето се откроявало още по-ярко.
Когато Рачето решило да се прибере да спи в своето скривалище, то
разбрало, че вече не може да се побере в него. Вече било пораснало.
Затова останало да спи на брега, а Глухарчето запяло отново, съвсем
тихо, една друга песен - малка песничка за малки Рачета, за бряг и
пясък, за река и цветя, които приличат на космически създания и
космически създания, които приличат на цветя…

На сутринта Рачето се събудило, но вместо своя прекрасен приятел,
видяло само сенки около себе си. То не знаело, че на мястото на
отеснялата черупка се появява нова и много се натъжило, почувствало се
самотно... Но странно, вече не усещало онзи страх, който разтрепервал
крачетата му преди.

Никой не знае дали Рачетата могат да плачат, но аз мисля, че сълзите
им са точно като на хората - само че едни такива мънички. Поплакало
малкото пораснало Раче, но в един момент си спомнило, че Глухарчето е
там, отвъд сенките! Избърсало мъничките си сълзи, помахало с щипка -
ей така, за всеки случай - и се гмурнало в реката, за да разкаже на
другите Рачета за своето голямо приключение. Не зная дали някой му е
повярвал, но но съм сигурна, че отзвук от песента на неговото другарче
е стигала до него през сенките. И тъй като Рачетата не спират да
растат, за разлика от черупките, съм сигурна, че приятелите отново ще
се срещнат.

Рени беше казала веднъж, че всичките странни неща ми се случват, за да мога да разказвам после за тях. Помня как й писах за онзи викинг от Източния бряг и за пътуването до Хелзинки, където отидох без пукната пара, защото ми откраднаха портфейла във влака към летището. Това наистина са добри истории. Може би идва време да ги споделя и с другите, освен с Рени, която сама пишеше чудесно… Рени, която отпътува Отвъд с големия кораб, оставяйки тук своите уморени от влачене, разпокъсани криле.

Мисля си тази вечер, че може би е била права за историите. Какъв е смисълът да преживееш нещо откачено, ако няма на кого да го разкажеш. Така че седя в малката стая с недобре затварящата се врата и трополя по клавиатурата. Пиша заради Рени. Пиша заради себе си. Пиша заради Адам, който посвети доста дни да боядиса и подреди тази стая за мен, а после се чудеше как да ме извади от нея. Пиша заради скептичните и заради възторжените, но най-вече пиша, защото така по-малко ме боли.

Смешното е, че не умея да пиша. Нямам представа как другите хора го правят. Толкова им завиждам! При мен идват образи - наяве и насън; те ме молят да им дам форма, да ги направя истински, да разкажа за тях… Молят ме, крещят и принуждават. Но как, как да го направя, чувствам се толкова неспособна! Виждам детето, което плаче и дракона в удължената му сянка, виждам двете сестри-близначки, които вече седем години си остават все на шест, виждам кучето на Синята брада и феята, която живее в разноцветна гъба, но все още се суетя паникьосано около тях, не зная как да им дам лице, тяло и история.

Казват, че писането се учи. Казват: просто седни и пиши. Каквото и да е, чувствам се доста неловко - като третокласник без домашно, с ненаучен урок, закъснял за час. Седя в малката стая и си мисля, че нейната врата е точно като онази в мен - колкото и да я дърпаш, не може да се затвори напълно. През нея идват посетители. Някои надничат плахо, други направо нахълтват, без да чакат позволение. Трети припяват с притворени очи, протягат нокести ръце към мен - ела при нас и виж невиждани неща! О, мили мои посетители, какво щях да правя без вас в затвора на това смъртно тяло? Сигурно щях да умра от скука, да се превърна в сух, безцветен прах, докато дращя по стените и търся път навън.