Имало едно време едно малко Раче, което било много уплашено. Живеело в
една река до морето и много, ама много се страхувало, защото постоянно
било заобиколено от сенки. Те били толкова много, че на него от страх
не му оставало време за нищо друго, освен да трепери. Рачето имало
твърда, лъскава черупка и много разчитало на нея да го пази от
страшните зъбати неща, които със сигурност живеели сред сенките - то
понякога почти успявало да ги види.
Живяло Рачето така известно време до един ден, в който, за негов огромен ужас,
черупката започнала да се пропуква. То съвсем се паникьосало
и побягнало да търси друго убежище. Не знаело, че вече е пораснало
и черупката му е отесняла, не знаело, че рачешките черупки не растат и
Рачетата трябва да ги изоставят в някакъв момент. То било обзето от
ужасяващата мисъл, че сега страшните зъбати неща ще го сграбчат,
защото е незащитено и безпомощно, затова побързало да изкопае дупка в
пясъчния бряг, където да се скрие. Свило се в нея, препречило входа с
едната си щипка и притихнало.
Колкото и да се страхувало Рачето, умората го надвила и то заспало.
Събудило се от чудна песен. Някой пеел с толкова сладък глас, че
Рачето забравило страха си, отместило щипката от входа на своето
скривалище и видяло приказно създание, което приличало на пухче от глухарче,
една река до морето и много, ама много се страхувало, защото постоянно
било заобиколено от сенки. Те били толкова много, че на него от страх
не му оставало време за нищо друго, освен да трепери. Рачето имало
твърда, лъскава черупка и много разчитало на нея да го пази от
страшните зъбати неща, които със сигурност живеели сред сенките - то
понякога почти успявало да ги види.
Живяло Рачето така известно време до един ден, в който, за негов огромен ужас,
черупката започнала да се пропуква. То съвсем се паникьосало
и побягнало да търси друго убежище. Не знаело, че вече е пораснало
и черупката му е отесняла, не знаело, че рачешките черупки не растат и
Рачетата трябва да ги изоставят в някакъв момент. То било обзето от
ужасяващата мисъл, че сега страшните зъбати неща ще го сграбчат,
защото е незащитено и безпомощно, затова побързало да изкопае дупка в
пясъчния бряг, където да се скрие. Свило се в нея, препречило входа с
едната си щипка и притихнало.
Колкото и да се страхувало Рачето, умората го надвила и то заспало.
Събудило се от чудна песен. Някой пеел с толкова сладък глас, че
Рачето забравило страха си, отместило щипката от входа на своето
скривалище и видяло приказно създание, което приличало на пухче от глухарче,
но искряло с всички цветове на дъгата. То се носело над реката и пеело песен, от
която всичко наоколо сякаш се изпълвало със сияние.
Обзето от копнеж, Рачето тръгнало навън, после се сетило, че няма
черупка и заотстъпвало обратно. Но тогава видяло, че пухчето се
насочва надолу по реката, отдалечава се и може би си тръгва… Рачето
събрало смелост, излезнало от дупката и повикало с дрезгаво гласче
прекрасния певец:
“Ей… Почакай! Не си тръгвай! Пееш толкова хубаво!”
Пухчето се обърнало и се приближило до Рачето.
“Здравей! - изпяло свълшебния си глас. - За първи път някой от вашите
ме заговаря.”
“Но как е възможно? Аз те виждам за първи път!”
“Аз живея тук, точно като теб, но никой не ме вижда.”
“Как така? Та ти сияеш!”
“Може би, но има сенки, които стоят между мен и вас, Рачетата.”
“Олеле! Сенките! Аз нямам черупка!” - Рачето си припомнило своя страх
и се разтреперило така, че крачетата му зазвънтели.
“Но сега няма сенки. Погледни - виждаш ли дори една?”
Рачето се огледало. Наистина нямало сенки. Имало само слънце, спокойна
вода и пясък. И едно прекрасно пеещо космическо Глухарче.
“Не, няма сенки. Толкова е объркващо. Свикнало съм да ги виждам
навсякъде около мен.”
“Да, и аз ги виждах около теб и другите Рачета. Те ви обвиваха като
броня. Понякога се опитвах да помахам, много исках някой да ме види…”
“Броня… Черупката! Не… Не може да бъде. Толкова съм объркано.” -
Рачето останало без дъх. - “Значи не са били зъбатите неща, ти си било
през цялото време… А аз толкова се страхувах!”
“Не зная за какво говориш, Раче. Никога не съм виждало никакви зъбати
неща. Но се радвам, че най-после ме чу и видя. Искаш ли да ти попея
още?”
“Да, моля те! Попей ми! Никога не съм чувало нещо по-красиво от твоята песен!”
“Добре, Раче. Сега ще пея за теб.”
“Но как се казваш? Как да се обръщам към теб?”
“Нямам име. Никога не ми е трябвало, защото никой никога не е говорил
с мен. Не зная какво съм. Моят дом е целия свят. Аз съм тук и
навсякъде.”
“Приличаш на пухче от глухарче. Ето онова цвете там - виждаш ли го?”
“Да. Колко интересно!”
“Ще те наричам Глухарче. Може ли?”
“Може! Радвам се, че вече имам име и някой може да ме повика. Сега ще
ти изпея песен, в която ще ти разкажа за моя дом.”
И Глухарчето запяло отново, а Рачето унесено заслушало, изпълнено с
радост и копнеж. Всички страхове били забравени. Песента го понесла
към чудни земи и небеса, към нещо огромно, безкрайно и абсолютно
прекрасно отвъд… И когато последните тонове утихнали и Рачето отворило
очи, то имало чувството, че е пътувало години наред, и въпреки че
реката, брегът и пясъкът били същите, то било напълно различно.
Вечерта се спускала и сиянието Глухарчето се откроявало още по-ярко.
Когато Рачето решило да се прибере да спи в своето скривалище, то
разбрало, че вече не може да се побере в него. Вече било пораснало.
Затова останало да спи на брега, а Глухарчето запяло отново, съвсем
тихо, една друга песен - малка песничка за малки Рачета, за бряг и
пясък, за река и цветя, които приличат на космически създания и
космически създания, които приличат на цветя…
На сутринта Рачето се събудило, но вместо своя прекрасен приятел,
видяло само сенки около себе си. То не знаело, че на мястото на
отеснялата черупка се появява нова и много се натъжило, почувствало се
самотно... Но странно, вече не усещало онзи страх, който разтрепервал
крачетата му преди.
Никой не знае дали Рачетата могат да плачат, но аз мисля, че сълзите
им са точно като на хората - само че едни такива мънички. Поплакало
малкото пораснало Раче, но в един момент си спомнило, че Глухарчето е
там, отвъд сенките! Избърсало мъничките си сълзи, помахало с щипка -
ей така, за всеки случай - и се гмурнало в реката, за да разкаже на
другите Рачета за своето голямо приключение. Не зная дали някой му е
повярвал, но но съм сигурна, че отзвук от песента на неговото другарче
е стигала до него през сенките. И тъй като Рачетата не спират да
растат, за разлика от черупките, съм сигурна, че приятелите отново ще
се срещнат.
която всичко наоколо сякаш се изпълвало със сияние.
Обзето от копнеж, Рачето тръгнало навън, после се сетило, че няма
черупка и заотстъпвало обратно. Но тогава видяло, че пухчето се
насочва надолу по реката, отдалечава се и може би си тръгва… Рачето
събрало смелост, излезнало от дупката и повикало с дрезгаво гласче
прекрасния певец:
“Ей… Почакай! Не си тръгвай! Пееш толкова хубаво!”
Пухчето се обърнало и се приближило до Рачето.
“Здравей! - изпяло свълшебния си глас. - За първи път някой от вашите
ме заговаря.”
“Но как е възможно? Аз те виждам за първи път!”
“Аз живея тук, точно като теб, но никой не ме вижда.”
“Как така? Та ти сияеш!”
“Може би, но има сенки, които стоят между мен и вас, Рачетата.”
“Олеле! Сенките! Аз нямам черупка!” - Рачето си припомнило своя страх
и се разтреперило така, че крачетата му зазвънтели.
“Но сега няма сенки. Погледни - виждаш ли дори една?”
Рачето се огледало. Наистина нямало сенки. Имало само слънце, спокойна
вода и пясък. И едно прекрасно пеещо космическо Глухарче.
“Не, няма сенки. Толкова е объркващо. Свикнало съм да ги виждам
навсякъде около мен.”
“Да, и аз ги виждах около теб и другите Рачета. Те ви обвиваха като
броня. Понякога се опитвах да помахам, много исках някой да ме види…”
“Броня… Черупката! Не… Не може да бъде. Толкова съм объркано.” -
Рачето останало без дъх. - “Значи не са били зъбатите неща, ти си било
през цялото време… А аз толкова се страхувах!”
“Не зная за какво говориш, Раче. Никога не съм виждало никакви зъбати
неща. Но се радвам, че най-после ме чу и видя. Искаш ли да ти попея
още?”
“Да, моля те! Попей ми! Никога не съм чувало нещо по-красиво от твоята песен!”
“Добре, Раче. Сега ще пея за теб.”
“Но как се казваш? Как да се обръщам към теб?”
“Нямам име. Никога не ми е трябвало, защото никой никога не е говорил
с мен. Не зная какво съм. Моят дом е целия свят. Аз съм тук и
навсякъде.”
“Приличаш на пухче от глухарче. Ето онова цвете там - виждаш ли го?”
“Да. Колко интересно!”
“Ще те наричам Глухарче. Може ли?”
“Може! Радвам се, че вече имам име и някой може да ме повика. Сега ще
ти изпея песен, в която ще ти разкажа за моя дом.”
И Глухарчето запяло отново, а Рачето унесено заслушало, изпълнено с
радост и копнеж. Всички страхове били забравени. Песента го понесла
към чудни земи и небеса, към нещо огромно, безкрайно и абсолютно
прекрасно отвъд… И когато последните тонове утихнали и Рачето отворило
очи, то имало чувството, че е пътувало години наред, и въпреки че
реката, брегът и пясъкът били същите, то било напълно различно.
Вечерта се спускала и сиянието Глухарчето се откроявало още по-ярко.
Когато Рачето решило да се прибере да спи в своето скривалище, то
разбрало, че вече не може да се побере в него. Вече било пораснало.
Затова останало да спи на брега, а Глухарчето запяло отново, съвсем
тихо, една друга песен - малка песничка за малки Рачета, за бряг и
пясък, за река и цветя, които приличат на космически създания и
космически създания, които приличат на цветя…
На сутринта Рачето се събудило, но вместо своя прекрасен приятел,
видяло само сенки около себе си. То не знаело, че на мястото на
отеснялата черупка се появява нова и много се натъжило, почувствало се
самотно... Но странно, вече не усещало онзи страх, който разтрепервал
крачетата му преди.
Никой не знае дали Рачетата могат да плачат, но аз мисля, че сълзите
им са точно като на хората - само че едни такива мънички. Поплакало
малкото пораснало Раче, но в един момент си спомнило, че Глухарчето е
там, отвъд сенките! Избърсало мъничките си сълзи, помахало с щипка -
ей така, за всеки случай - и се гмурнало в реката, за да разкаже на
другите Рачета за своето голямо приключение. Не зная дали някой му е
повярвал, но но съм сигурна, че отзвук от песента на неговото другарче
е стигала до него през сенките. И тъй като Рачетата не спират да
растат, за разлика от черупките, съм сигурна, че приятелите отново ще
се срещнат.
