Една година

Точно преди една година видях пеперуда в снега. Зимата беше необичайно мека и навярно подлъгана от ненавременната топлина, пеперудата се беше събудила и пълзеше нагоре по покрива. Крилцата й бяха мокри, тя ги влачеше по мърлявия сняг, олюлявайки се на нежните си крачка. Бореше се за всеки сантиметър и аз я гледах през прозореца към края на света - прозорецът на конферентната зала в хотела. За пореден път бях влюбена в невъзможен, недостъпен мъж и знаех, че е твърде рано, че е твърде неподходящо, че е просто безумие, но в мен чувството се беше събудило и искаше да разпери криле. 

Същата вечер този невъзможен мъж ми повери оръфаното си сърце и сега, след цяла година заедно, си мисля отново за онази смела пеперуда, която, водена от някакъв инстинкт, се стремеше към билото на покрива. Пеперуда в снега - има ли по-точна метафора на обречеността? И сега е пред очите ми: бледото небе с болнаво слънце, сивкавите кристалчета лед, и едно ярко, топло петънце на този фон, една твърде подранила пеперуда с кафяво-оранжево червени крилца, устремена напред и нагоре. 

Не зная какво се случи с този малък боец. Не можех да отворя прозореца, нямаше как да стигна до покрива, а и да бях хванала пеперудата, нямаше как й помогна. Тя нямаше шанс да доживее пролетта. Но аз я видях и я запомних и си мисля често за нея и понякога се питам дали някъде, отвъд моите възприятия, няма един прозорец към края на света, зад който нечии изпълнени с възторг очи ме гледат, виждат мен - една обречена пеперуда, влачеща крилца по заледения сняг, която се стреми към слънцето, която копнее да полети.