Облачната тъкан е разкъсана, през раните й изгревът кърви. Денят започва отново, колелото се завърта за пореден път. 

Хелоуин. Днес границите между световете са твърде тънки. Днес лудостта е на повърхността, днес ангелите и демоните нашепват, проплакват, крещят. Днес Горският цар отваря окото си, днес усещам с всяка клетка копнежа по изгубения дом. 

Пътувам към Царството на Хаоса, напредвам през Сенките спираловидно, движейки се в кръг, който никога няма да затворя. Господин Зелазни, как бих искала да можех да си поговоря с теб, приятелю, за Амбър, за истинската земя и боговете, които я населяват! Но теб отдавна те няма, ти премина отвъд преди толкова години, а аз имам само твоите книги, с които да разговарям.

Помня един едър молец, който влетя през прозореца. Бях в Клагенфурт тогава и се грижех за една умираща старица. Живеех в малка стаичка, преходна на кухнята - истинска жива слугинска стая, не повече от 5 квадрата като площ. Беше пълна с книги на немски, имаше легло и голямо бюро, на което седях и пишех някакво писмо. Молецът влетя през открехнатия прозорец, а после се опита да излезе, блъскайки се неистово в стъклото. Чувствах се толкова привилегирована да наблюдавам този феномен. Изходът беше на около 5 см от молеца, разделяше ги само рамката на прозореца. Ограничен от тази рамка, подмамен от прозрачността на стъклото, обезумял от ужас в непривичната за него ситуация, молецът продължаваше да се блъска, вероятно наранявайки крехкото си хитиново телце, опитвайки отново и отново и отново да мине право напред. Той не знаеше, че трябва просто да се отдръпне назад, за да види своя път извън стаята, той действаше сляпо, по инстинкт, прилагайки обичайните си методи в необичайната среда. Чувствах се привилегирована, защото видях себе си: аз бях същия този молец, блъскащ тяло в непреодолимата преграда на своето невежество, докато изходът е точно до мен. 

Помня и калинката, която тичаше с всичка сила по ръба на чашата, търсейки най-високата точка да излети. Отново бях в Австрия, грижех се за друга умираща старица и наблюдавах изтощителния спринт на миниатюрния пилот: калинката тичаше, спираше за миг, разтваряше крилца, после ги прибираше под червената си броня и продължаваше да тича... Сега, чак сега осъзнавам с какво изпитание съм се била заела и колко неподготвена съм била за него. Сега разбирам защо се разплака майка ми, когато споделих плана си за Австрия с нея, поставяйки я пред свършен факт. Но има неща, от които майките не могат да ни предпазят и не бива. 

Сега гледам раздраното небе през прозореца и си мисля: изглежда постигнах мечтата си. Работих, спечелих пари, финансирах квалификация в специалността, която беше моя страст и превърнах хобито в професия. Дори, след известно лутане, намерих високопланинското спа и работя в него вече две пълни години. Дългосрочният план се изпълни. Аз съм там, където исках да бъда, докато пишех писмо в слугинската стаичка и гледах борбата на безпомощното насекомо. Но дали съм щастлива? Намерих ли покой? Намерих ли мястото си, намерих ли себе си? Нима не продължавам да се блъскам сляпо, неистово в невидимите прегради, търсейки най-високата точка от абсолютната хоризонтала? Полетях ли или просто показвам за миг крилца, размахвам ги, а после ги прибирам? Нищо не разбирам, нищичко не знам. Аз съм малко насекомо с крехко тяло в свят, който се простира далече отвъд границите на моя взор. 

Не мога да си спомня дали се намесих тогава, за да помогна на молеца и калинката да намерят своя път. По всяка вероятност съм го направила, но онова, което помня ясно, е тяхното послание. И си мисля сега, че Зелазни не е бил прав; може би светът е един-единствен, просто е твърде огромен, за да бъде възприет с очите на насекомо, човек или бог. Затова сме го насекли на парчета, обозрими парчета, които все пак помнят необятността. Но нали трябва да има някакво място, което побира Амбър, Царството на Хаоса и всички Сенки? Нали, господин Зелазни? Чувал ли си за празнотата, която обвързва? Летял ли си с Дървото на Болката в свят, в който Месията е жена? Как искам да можех да разговарям с теб, приятелю, но теб те няма, няма те отдавна и все пак, в този ден с изтънели граници, аз имам чувството, че си наблизо и ме виждаш. 

Отново в насипно състояние, изтърбушена от противоречиви емоции. Отново опит да се установя географски в обективната действителност. За целта е нужно да млъкна и да се огледам. Факти, нужни са ми факти. 

Добре. Хванах на косъм атобуса от Drammen и дремах, неудобно свита на една двойна седалка. Будех се на няколко пъти, после пак се унасях. Видях изгрева - блед и странножълт изпод облачната покривка. Слезнах в Hønefoss, видях разписанието на автобуса до Noresund и прецених, че ще трябва или да чакам 6 часа, или да стопирам до планината. Влезнах да се стопля в Baker Hansen - малко, уютно и доста скъпо кафене. Току-що погълнах парче плодова пита и чаша какао с половин тон бита сметана. До мен двама господа бърборят на арабски. Имаше едно малко момиченце, което чуруликаше покрай баща си, но те си тръгнаха преди малко. Звучеше Wind of Change на Scorpions, но песента свърши и сега върви някаква безименна комерсиална боза. Дамата с екстравагантен шал и бретон отсреща прибра компютъра, за да направи място за друга дама срещу себе си. Колко е различна сега: докато беше сама, изглеждаше на не повече от 20, но май трябва да добавя поне 15 години отгоре. Как се променят хората, когато започнат да говорят! Всичко се променя. Непрекъснато, във всеки момент. Какаото изстива, сметаната се топи. Водата поема цвета на малините, добавени към нея. Свещите догаят в оранжевите озъбени буркани, после биват сменени с нови, а след Хелоуин тиквите отстъпват място на коледни елхички. Посетителите се разотиват, оставят след себе си празни чаши и полуизядени сладкиши; кафенето опустява, после идват нови хора с нови поръчки, разговори, прически и шалове, за да си тръгнат и те след това.

Хвърлям поглед към масата отсреща - самотен старец се е настанил при двете дами. Разговорът им не достига до мен, но е толкова хубаво да ги наблюдавам крадешком. Уловиха погледа ми, а аз се усмихвам. Усмихнаха се и те. Сърцето ми е разбито, но мога да оценя добрата компания, на каквото и разстояние да се намира.

Денят напредва, изплъзва се измежду пръстите ми. Време е да завържа обувките си и да поема към планината. Време е да се прибера и да свърша малко работа. Слънцето проблясна за момент, после се скри зад облаците. Разбирам много добре защо хората боготворят този източник на живот и топлина, който ни напуска всяка вечер, за да изгрее сутринта и отдава щедро или оскъдно лъчите си, за да пресуши плътта на земята или да я остави да се вледени завинаги. Слънцето просто следва своя път, нали така? Извън нашата власт е да го спрем, не можем и да го догоним. Остава ни единствено да вярваме, че ще се завърне отново, за да дочакаме без страх и огорчение края на нощта. 

Време е. Обувките, които само нахлузих как да е сутринта, са грижливо завързани, по войнишки. Прибирам компютъра, обличам якето и изскачам навън. Както беше казала Пипи Дългото чорапче на Томи и Аника: “Сега трябва да си тръгвате, защото ако не си идете, няма как да дойдете пак. А това ще бъде жалко.” Така че тръгвам, тръгвам си отново, заминавам си, защото ще е толкова жалко да не се върна. Защото искам да се върна. И ако сега ми се плаче, в това няма нищо лошо или пък неразбираемо, нали? 

Aз съм победеният воин и се изправям пред своето безсилие. Битката отдавна е приключила. Няма какво повече да се направи. Задържах реката, но не успях да я накарам да потече наобратно. Изградих огромен бент, но водата го разгроми и отнесе камъните, които носих и зидах толкова време. Не успях да спра времето. Денят изтече неуловим измежду пръстите ми. Не успях да попреча на нощта да спусне клепачи. Не успях да убедя изгрева да ме почака.

Аз съм победения воин и хвърлям безполезните оръжия. Ръкохватката на меча е смачкана от яростните ми пръсти. Острието - пречупено от сблъсъка с безмълвния камък. Не мога да спра движението, не мога да оживя неподвижното. Не мога да достигна върха, преобръщайки планината. Не мога да изживея събитията, преди да са се случили.

Създадох светове и ги населих с хора, но не успях да отида при тях, нито да ги взема със себе си. Вратите водят към други стаи, а не към други измерения. Трябва да остана там, където съм и където не искам да бъда. И оставам в тишината, в това безнадеждно спокойствие - спокойствието на пълното опустошение, на поражението и неговото постепенно осъзнаване. Това не е спокойствие, това е вакуум, вцепенение, празнота. Това е следствие от разпада на илюзиите и подготовка за режещия допир с действителността. Това е нежелан подарък, който вече съм получила и не знам какво да правя с него.

Аз съм объркано, разплакано момиче. Роклята ми е скъсана, въпреки че не личи. Имам две синини на левия крак. Косата ми е разрошена и пада пред лицето. Седя на една автобусна спирка и плача с глас. Много се срамувам от сълзите си. Болезнено е да бъда навън, беззащитна под погледите на минувачите. Не успях да се наспя и съм много уморена. Времето ме притиска и съм уплашена от предстоящото, за което не съм готова. Страхувам се, че няма да се справя. 

Страхувам се от недоразумения. Страхувам се от това, че си мисля, че разбирам, но всъщност само си мисля, че разбирам, а всъщност нищо не ми е ясно.

Страхувам се от това, че никой не го е грижа какво желая и изпитвам. Страхувам се, че моето желание да бъдя видяна ще бъде посрещнато с неприязън и ще бъда обезценена. Страхувам се, че не притежавам ценност, а само си мисля, че може би съм ценна. Страхувам се да не предизвикам нечий гняв или дискомфорт. Страхувам се от това, че думите ми ще се получат по-силни и ще пренесат различно усещане, че няма да помогнат, а напротив, ще наранят и ще убият.

Страхувам се, че мачкам, притискам и наранявам хората, които се оказват достатъчно близко. Страхувам се, че пренебрегвам всички останали. Страхувам се от себе си. Живея в постоянно вцепенение, в страх, че ще изгубя контрол и през мен ще излезе чудовище. Цялата ми енергия отива да спъвам всяко свое действие, да меря всяка дума и да се страхувам. Да се боя непрекъснато, дори когато спя. Особено когато спя. И когато съм будна. Кога съм будна? Будна ли съм изобщо?

Страхувам се по навик, вкоренен дълбоко навик. Страхувам се от следващата стъпка, страхувам се от онази, която вече съм направила. Боя се да тръгна нанякъде, боя се, че ако не тръгна, ще се случи нещо немислимо. Ужасно много се страхувам.

И това е безспорната истина, тази, която обличам в какви ли не дрехи, но не мога да преобразя.