Фрагмент



Понякога, докато масажирам някого, при мен идват образи и думи, които почти мога да видя и чуя. Сякаш съм в голяма жива книга, която побира целия свят, и преди няколко дни осъзнах нещо, които ме потресе: тази книга никога няма да бъде написана. Тази книга няма да бъде написана, защото устремът, с който тя се спуска надолу, от Големия Косимически Кладенец, се разпилява в безброй малки милометни неотложности, в хиляди имейли, съобщения и разговори по никое време, в едно постоянно захранване на жаждата за преживявания, в автоматично откликване на нуждата от безопасност, в омилостивяване на въображаем дух, който идва да ми отнеме нещо скъпоценно, което не съм способна да защитя; в подкупване и отбягване на настоящето, което идва да се срещне с мен; в абсолютна убеденост, че аз не съм достатъчна, за да бъда обичана, че аз не съм тази, която трябва да съм. Че вече всичко е казано, при това много по-добре, отколкото аз ще мога да изразя, че книгите се пишат от писатели, а аз не съм писател, че аз съм нищо и никъде няма място за мен. 

Тази книга никога няма да бъде написана, защото времето и усилията, от които има нужда, отиват в любовни увлечения, в постоянни експерименти с раними чувства и несигурни граници, в търсене на внимание, което никога не е достатъчно, в страх за физическото оцеляване, който изсмуква живота от мен, в самоусъвършенстване и самоизтезание.

И тази книга ме мрази с яростта на дете, изоставено само, невидимо дете, което е там и настоява за внимание, а единственото, което вижда, са очи, които отскачат от него. И понякога изпадам в отчаяние, с което не мога да се справя, защото тази книга, която никога няма да бъде написана, започва да оттегля цялата енергия и ярост от живота, който се опитвам да живея; тя настоява за правото си да съществува, тя иска да живее не по-малко от мен.

А може би греша, може би тази книга се пише във всеки един момент, през безброй мимолетни неотложности, с яростта и нетърпението на малко дете, което не разбира, че в света на възрастните има ограничения и условности, които възпрепятстват чистия поток на вдъхновението. Да, тя сама пише себе си - искра по искра, пламъче по пламъче в разочарование и мъка; ражда се в нечовешка страст и съвсем човешка болка, подхранвана от всеки миг присъствие. Тя тече постоянно като полудяла река, която се връща обратно от морето към изворите на всички свои притоци. И започвам да вярвам, че може би някога някъде ще бъде довършена, че поне парче от нея ще бъде изваяно докрай в думи и дадено на другите, защото тази книга не е моя, тя принадлежи на цялото, а аз съм нейния глас.