Дните

Всеки ден е така препълнен, че не откривам в него място за себе си. Може би затова тъгувам. В дневния пейзаж няма пространство за моята тъга. Всичко, което се случва, е така шарено и интензивно, то е като лунапарк. И все пак тъгата се просмуква на малки капки, като мъгла, и избива по повърхността на изписаните кончета, разноцветните лампички и захарния памук, върху усмивките на всички посетители, иззад веселия шум. 

Понякога е така. Тъгувам - невидимо, безмълвно - докато се усмихвам на децата около мен, танцуващи с въртележките. Тъгувам, докато крача и говоря с тях или техните родители. Понякога е така дълго време. Изпълзявам от убежището на леглото, прекосявам деня и пак се връщам в своята бърлога. А времето минава, изтича като пясък измежду пръстите ми. Къде съм аз във всичко това? Няма ме, защото аз съм от другата страна. Не аз съм този лунапарк, нито другите му посетители. Затварям очи, поемам въздух и си казвам: "И днес мога, и днес ще дойда, и днес ще участвам, доколкото съумея... Аз съм, тук съм. От другата страна. Заедно с всички, но отделена от тях..." 

И така - колкото пъти е нужно, колкото дни са необходими, за да дочакам момента, в който, отваряйки за пореден път очи, ще видя, че малките капчици върху пъстроцветния декор са само и единствено светлина. 

На вълците

Дом, роден дом. Ти, място пълно с болка, прах и вълчи вой, ти, мръсно, грозно място на бедност, глад и упадък. 

Първите седмици са пропити с животински страх, страх за собственото оцеляване. Парализиращ страх, чувство за заплаха и обреченост. Едно убеждение, че без никакво съмнение съм направила голяма грешка, че съм сторила нещо непоправимо, и вече няма връщане назад. Че сега ще бъда погълната, ще се стопя до кокал. 

Наистина успях да се заблудя. Не това исках. Не така желаех да стане, но така се получи. Отново съм на кота нула, по-уплашена и объркана отвсякога. Отново съм в стария капан на незапочнатото действие, в парализата на безпътицата, в огъня на калцинацията. Не прецених колко ще ми струва това пътуване, по начина, по който го изпълних. Не бях готова и вместо в златната вода, се потопих в черната. Мръсотията ме обвива като покров, попива във вените ми, втвърдява се и ме потапя надолу, надолу, надолу.

Отчаяна съм.

Всичко, до което се докосна, се превръща в пепел. Всичко ме дразни, всички ме болят. Не зная какво си мислех, като реших да се прибера. Това не е моя дом, тук няма нищо мое. Какво ме доведе обратно там, откъдето избягах преди време: наистина ли призванието, както си мислих, или по-скоро нуждата от сигурност, желанието да избегна раната и осъзнаването, което ме удря сега с двестакилограмови юмруци? Нима наистина вярвах, че тук ще е по-лесно, че тук има нещо за мен? Нали се махнах, защото не мога да понеса цялото това напрежение, този натиск, тази борба за въздух, за съществуване. О, как боли, колко много ме боли от всичко!

***

Половин година по-късно всичко е същото: новородено без кожа, хвърлено на вълците. Все същия страх, но освен страха, сякаш има още нещо. Сякаш глутницата е осиновила това странно малко. Ето, толкова време мина, а то все още е живо, то все още е цяло. Уж умира от страх, но не умира, само много, ама много се страхува.

Не зная дали ме боли по-малко или просто съм свикнала с болката. Понякога, но само понякога, ми се дава глътка въздух. И после пак на вълците и тяхната милост... 

Наистина ли имат ли милост вълците, или просто озъбените им муцуни се превръщат в човешки лица, когато открия милостта в себе си? Все още не ми е много ясно, но яснотата вече не е така жизненоважна. Дните ме подмятат, а аз се влача по дъното на тяхната река, преобръщам се и наблюдавам парчетата, които се отчупват от мен след всеки бързей, водопад, водовъртеж... 

Има нещо отвъд страха. Пътувам натам, търся го... И понякога, но само понякога, ми се дава искрица проблясък, пролука в неяснотата, откъдето ми намига искрящо, весело оченце.