Среща

Тя просто сияеше, неземно красива: младо момиче със сплъстена на расти коса, загърнато в стандартния бял халат; тя пиеше чай и чакаше своя масаж в сумрачната, уж уютна приемна. Истински ангел. Бях сигурна, че е за мен и не се излъгах - когато се върнах от офиса с името на следващия си клиент, тя се отзова и ме последва. Изглеждаше безкрайно крехка с болезнено грацилното си тяло. Беше настинала и с тихо, детинско гласче се извиняваше, че кашля. Но се усмихваше - ах, как се усмихваше - и тази очарователна усмивка я покриваше като щит. 

Трудно е да се масажират много слаби хора, които сякаш нямат достатъчно плът, че да предоставят пространство за работа. Те изискват съвсем различен подход. Това момиче беше точно такъв случай с тънките си издължени крайници и броящи се ребра. Имаше белези на левия прасец, които само остър нож или бръснач може да остави. Същите белези обезобразяваха предмишницата на лявата й ръка. Кожата беше гъсто насечена като своеобразен емоционален рабош. Какъв парадокс, мислех си. Такава ли е цената на бялото, омагьосващо сияние? Нещо като част от това да бъдеш ангел? Или сиянието е само обвивка, под която един невъзможен за изразяване гняв се разлиства като отровно цвете, необезпокояван, невидим за другите? 

Дори не ми хрумна да заговоря това момиче, въпреки че имах желание. Просто приключих с масажа и я изпратих, за да посрещна следващия клиент. Не успях да запомня лицето й - не съм сигурна дали изобщо успях да го видя. Помня само сиянието и тази могъща, обезоръжаваща усмивка, както и белезите, които изглеждаха отдавна зараснали.

Съкровено

Автобус номер 280. Който някога е живял в Студентски град, София, знае какво означава това: хаос. Невъзможна човешка полифония в особен поток на движение. Ежедневно предизвикателство за всички сетива, толкова тривиално, така неизбежно - просто част от това да си студент. Беше някъде през 2007 г. Прибирах се към общежитието, в което живеех тогава, и нагазила в мътен мисловен поток, зяпах разсеяно хората, слизащи на зала “Христо Ботев”. И така видях как едно момиче стана, метна на рамо раницата, която държеше в скута си и механично потърси другата презрамка, размахвайки ръка зад себе си. Момчето, което стоеше наблизо - дребен брюнет с очила - лекичко побутна презрамката, за да я вмести в обхвата на търсещата ръка. Момичето нищо не разбра; то просто намери презрамката и намествайки раницата на гърба си, излезе от автобуса, а момчето продължи своето пътуване с широка усмивка, която дълго остана на лицето му. 

Бях просто очарована от тази малка случка и нейния инициатор. Изпитах непреодолимо желание да ида при него и да го заприказвам; исках да се запозная с него, да започна разговор; исках той да разбере, че съм го видяла и също да ме види. Гледах го, гледах как се усмихва и преливах от щастие. Без да разбере, в този момент той спечели сърцето ми - точно както момичето не разбра, че някой й помогна да си нарами раницата. 

Но не направих нищо. Слезнах на следващата спирка, сама със своето очарование и с усещането, че съм присъствала на нещо изключително. Споменът за него се впечата дълбоко. Опитвам се да извикам лицето на този човек пред себе си. Не съм сигурна дали ще го разпозная, ако се разминем някъде по улиците, но всеки път, когато споменът изплува от мътния поток на мислите, преживявам все същото преливащо чувство на щастие.

И днес, чак днес, десет години по-късно, ми хрумва вероятността, че е напълно възможно в този същия автобус да е имало още един свидетел - някой, който е видял моето възхищение от дребния жест на един непознат - някой, за който този малък епизод е включвал и мен като участник - някой, който е останал незабелязан, но е забелязал мен, видял ме е. Разбира се, това е само предположение, чиста фантазия, но тя докосва нещо в мен, нещо съкровено, неназовимо и абсолютно истинско, нещо, което копнее да бъде видяно, нещо, което плаче сега и сълзите му се стичат по лицето ми.

Ретроспекция


(декември 2016)

Да нахраним Дебелото момиче. Да й дадем шоколад, бонбони, преживявания. Да залъжем най-послушно дете на света, детето с нокти и зъби, да му подхвърлим кокалче в клетката, където го държим. Глад и камшик - ето така се възпитават децата, онези, които няма да пораснат, а после - нещо лъскаво и вкусно за награда, ако слушат. Така се прави, нали, нека им разкажем приказки, за да ги приспим, а после да ги заключим на тъмно, за да се страхуват. За да им пораснат още по-дълги нокти и зъби, за да подивеят окончателно.

Намирам се в дома на Магьосника. Дали е истински Магьосник или просто фокусник, предстои да разберем. Да разговарям с него е като да плувам в открито море към малък остров, почти напълно потопен под водата. Обречена работа, но пък толкова интересна. Ах, какво щяхме да правим без тези Леонардови хора, които пишат, рисуват и композират чудеса, тези безкрайни непериодични дроби, запълващи празнините в човешката алгебра. 

Отново съм загубена в превода, в прехода между световете. Музика, филми, чай, вдъхновение. Снимки от Северна Норвегия, ах, какви красиви снимки. Спомени от моята Северна Норвегия, спомени за чай в студа и крехък огън, за палатка в снега, за камбанки и звънчета, окачени по храстите и онзи плаж със странен прилив. Емоции. Усещам как потъвам, как ме подема странно течение. Усещам как моментът се впечатва и зная, че изпод копитото му ще поникнат чудни цветни пламъци, пламъци, които ще угаснат твърде скоро, пламъци, които ще направят мрака още по-дълбок и безнадежден. 

Факти, нужни са ми факти. Жълта къща, стая, облицована с дърво. Масата убива неудобно на лакътя ми. Раменете ми са твърде стегнати. Върви втория красив филм, още по-хубав от предишния, но сетивата ми са преситени. Сетивата ми крещят за почивка. Магьосникът седи на дивана, до него е Детето, Детето - преводач, което ме доведе тук. Детето, което иска и получава. Толкова прилича на онова другото дете, с ноктите и зъбите, но не, достатъчно, не искам да се отклонявам от фактите, от дървената маса, от твърдия стол, от книгите, рогът от лос и купата с райски ябълки. Нека поиграем с моето дете, с Дебелото момиче. Да поиграем на факти и предположения, за да разграничим едното от другото, за да се завърнем там, където принадлежим. 

Зелен чай, черен чай, после пак зелен. Храна. Вода. На пода - дрипава кожа от антилопа куду. Пера висят некрофилски от странни пана и капани за сънища. На прозореца - саксия, пълна с мидени черупки и рапани от цял свят. Маракас от кокосов орех, шарени черги, месингов свещник, незапалена свещ. Храна, храна, вкусна храна за Дебелото момиче. То обича преживявания, то обича емоции, то побира целия свят в търбуха си. Дебелото момиче с лепкава усмивка, самотното дете с нокти и зъби, за което перата никога не са само пера, за което хората никога не са други хора.

Хвърлям по едно око към телевизора. Филмът е великолепен. Ах, как мразя да гледам филми, но този е истински шедьовър. Детето-преводач се опитва да говори с мен. Не сега, Дете. Моля те. В момента всяка от нас пътува сама и предпочитам да остане така, в момента плувам с малка самоделна лодка в бурно, пълно с чудовища море. Ще се върна... ако не се удавя, разбира се.

Минава полунощ. Мърляв гостенин пристига, нежелан и непоканен. Влиза и се разполага с бутилката полска водка, с мошеническата си усмивка и присвитите си очички. Толкова е неприятен. И той е дете, малко и олигавено, дете, което другите гнусливо толерират от скука, от неловко съжаление. Толкова ме боли, толкова ужасно много ме боли, искам да спя, да спя, да спя, искам да се измия от целия шум, хаос и чужда мръсотия, искам да остана там, където съм, но течението ме повлича, течението ме изсипва на все същия бряг. 

***

(11 август 2017)

Отново седим с Дебелото момиче - онова, за което перата никога не са само пера, а хората - никога други хора. Сега това момиче изглежда толкова различно. Пропътувахме хиляди километри с него, за да се върнем на същия бряг, но и двете сме се променили. Сами сме. Няма чай, няма филм, няма Магьосници, няма среднощен делириум. Детето-преводач превежда другаде, а аз преглеждам личния си пандемониум, където вратите са широко отворени и прозорците също, преглеждам го и се опитвам да го преведа от приказен на човешки език. Обратният път е толкова труден - отдавна съм се специализирала да превръщам тривиалностите във вълшебства, а сега искам перата да са просто пера, а хората - просто други хора. Но упорствам - това поне го мога, да упорствам е едно от нещата, които умея най-добре.  

Има две снимки пред мен. Мои снимки, разбира се. (Как го беше казал, Необещани приятелю, преди цели 15 години? "Или е лично, или няма значение.") На едната хвърлям сянка върху паметник от Густав Вигеланд - гранитен камък, който представя колелото на живота. Сянката ми е огромна, дебела, издута - представям ви Дебелото момиче. На другата снимка сянката се отпечатва върху тухлена стена някъде из Лондон. Въпреки че аз съм права, сянката изглежда коленичила и всъщност много по-тънка от мен. А онази Сянка вътре в мен разресва с вълшебен гребен косите на малко момиченце - точно като старицата-вълшебница от приказката за Снежната кралица. И момиченцето ще забрави за своя изгубен приятел, ще забрави за розите и ще танцува щастливо сред всички останали цветя във вечната пролет на омагьосаната градина. 

Трябва ли да се намеся, да изтръгна гребена от ръцете на Старицата и да извикам на момичето да бяга, веднага да тръгва, защото няма време? Та това се е случило толкова отдавна, всичко това вече се случи. И аз като Герда от приказката пребродих 3 хиляди километра към далечния Север, но загубих битката със Снежната кралица. Не се доверих на малкото босо момиче, нито на Северния елен, нито на Малката разбойничка. Направих епично пътуване, но вътре в себе си останах на същия бряг. Не отворих сърцето си, не проговорих. Останах в плен на отражението и се върнах сама, разочарована, победена. Тук е само гребенът, който вдъхнови тази малка интерлюдия. Гребенът, който не е просто гребен; той пази цяла история в своите лъскави дървени зъби. Пази и едно обещание, което ще изпълня, да, ще изпълня, Необещани приятелю. Не го дължа на теб, а на себе си, на теб дължа само този красив дървен гребен, с който междувременно ще се среша. 

Непоносимо


Понякога, но само понякога, си позволявам плахо да помечтая за един свят, който няма да се струти без моето участие в него. Свят простичък и обикновен, в който аз самата мога да съм съвсем обикновена и да не правя нищо, освен да казвам да и не на онова, което ми се предлага. Свят, в който ценността е естествено качество на всичко съществуващо, а не привилегия, която трябва да се заслужи или отвоюва.

И това, което ме разплаква всеки път, когато си позволя да докосна с мисъл този простичък свят не е идеята, че някъде някога той би могъл да съществува, а че някога може би в него е възможно да има място за мен.

Фрагмент

Пера сърцето си. Изстисквам черна слуз от него и го плакна. Жилавата тъкан поддава еластично под натиска на пръстите ми. Сърцето е здраво и веднъж почистено, то блести, гладко и живо. Няма зараза. Изтеглям аортата и вените, изтеглям цялата кръвоносна мрежа, за да почистя и нея от слузта. Най-фините капиляри са започнали да гният. Изтръсвам на капки мъртвата тъкан, грижливо подрязвам, където е необходимо. Няма място за сантименталности, трябва да се действа прецизно и методично. Получава се доста дрипаво накрая, но чисто. Надявам се липсващите части да се възстановят, но може би просто ще трябва да се примиря с пораженията.