Спа триптих

I.

Тя дойде два пъти при мен - първо за масаж на лице и час по-късно, за масаж на цяло тяло. Имало някакво недоразумение при резервацията, затова и тази междина. 

Жената беше на около 80 години, висока и стройна като норвежка, но с монголоидните черти на самите. Имах чувството, че се срещам с някого, когото много обичам и винаги ми е липсвал. Масажирах внимателно изтънелите мускули под крехката, чуплива кожа. Гледах как очите се движат под почти прозрачните клепачи - тя не просто спеше, тя сънуваше. Каква привилегия - да наблюдаваш нечий сън. Да бъдеш буден, когато някой пътува толкова далече, оставил беззащитното си тяло в ръцете ти.

Исках да се срещна с нея извън кабинета, да разговаряме, но не знаех за какво. Написах своя имейл и телефон на лист хартия, но не събрах смелост да й ги дам. Редно ли е да досаждам на жената? Как да обясня странното усещане за свързаност с нея, което преживях? Не посмях. Оставих я да си иде. 

II.

Масажирах една едра сърдита дама, когато някакъв мъж нахлу в кабинета ми. Извини се гръмогласно и напусна, но вече беше строшил магията. Когато приключих с процедурата и излезнах, го видях да седи до човек в инвалидна количка - моят следващ клиент. Едър, преждевременно състарен мъж с тежко заболяване. Двигателните и говорните функции бяха сериозно нарушени, както и дихателните, заподозрях аз. Беше много мил и не създаваше затруднения, но ме болеше да гледам отривистите му, некоординирани движения. Асистентът го съблече и го настани на кушетката, после дойде да го обърне. Работила съм същото и тази случка ме върна назад във времето, към двете възрастни, умиращи жени, за които се грижех в Австрия.

Моят човек се наслади на масажа, доколкото можа. Наблюдавах дълбоките бръчки около устата му и белега от операция на шията, слушах мъчителното му, хрипливо дишане. Чудех се какво ли се случва в това огромно туловище с тънки, атрофирали крайници. Мисля, че най-много му допадна масажа на глава и лице. Докато масажирах ръцете му, видях отпечатък от каишите, с които очевидно го вързват. Бяха смачкали плътта му до костите. 

III.

Беше красив млад мъж на около 35 години. Носеше голям кръст с верижка, каквато обикновено слагат на войнишките марки. Все едно кръстът е неговата идентификация. На лявата ръка имаше татуиран същия кръст, до кръста - надпис: “Вярвам, че ангелите дишат, че любовта продължава и никога няма да си иде.” На другата - мъжко име, под името - две дати, едната от 1953-та година, а другата от 2001. Необяснимо се почувствах съкрушена от този стар некролог. Разплаках се безмълвно и безпомощно. Но светлината в кабинета е винаги приглушена, така че по-късно, когато момчето си тръгваше, не забеляза зачервените ми, все още разплакани очи. 

Имам ограничение от 40 минути за това, което ще напиша. Ограниченията могат да бъдат нещо чудесно, мисля си, когато умеем да ги използваме по предназначение. Могат да мотивират процеса, към който се отнасят, могат и да го демотивират. 

Имам 40 минути да разкажа за мъглата, за дъгата и хвърлената ръкавица, която намерих пред вратата си, за двойните цветове на детелините, за настъпващата есен, за всичко, което ме вълнува и тревожи. Имам 40 минути да отворя прозорец към различно измерение. Вече 38. Разбира се, мога да прибавя 4 към тях и аритметически да удължа отрязъка на обедната ми почивка, но няма смисъл после да тичам задъхана. Предпочитам да изкача стълбите спокойно. На работа съм и това е приоритет. Ето как работят ограниченията, когато разбираме тяхното значение. Какво друго имаме да ни предпази от хаоса?

Надбягвам се с времето, с неговата неизбежност. Поставям единия си крак пред другия и после пак и пак и пак. Опитвам се да влезна в кадър, но кадърът вече го няма. 30 минтути. Само 30. Отпивам глътка чай и решавам, че пътят към другото измерение е твърде дълъг. Отварям прозорец към настоящия момент: намирам се в конферентната зала и чувам детски гласове, които идват от стената за катерене. Двамата колеги се суетят наблизо и бърборят на норвежки. Седя на любимото си място до единствения прозорец на етажа - прозореца към края на света. През него виждам част от покрива на другото крило и небето над него. Разбира се, ако съм изправена, ще се открие и гледка към елите на отсрещния хълм, но от моето място мога да видя само върховете им. Смъквам се надолу, за да ги скрия зад линията на покрива. Сега съм на края на света. Илюзията е най-силна през зимата, при обилен снеговалеж и мъгла, когато снегът скрие покрива и размие границата между него и небето. Тогава се вижда само празно безцветно пространство. 

13 минути. Два облачния слоя препускат в противоположни посоки: тлъсти купести грамади, заплашително надвиснали, а над тях - нежни, рехави пера. Използвам рамката на прозореца, за да проследя тяхното движение. 

5 минути. Още 5 минути безцелно витаене. Може да ги направя и 9, но все пак съм на работа. Още 274 минути до края на смяната. И после мога да пиша цяла вечер, цяла нощ. Но дали прозорецът ще е отворен тогава? Не този до мен, той не е конструиран да бъде отварян, говоря за моя прозорец, прозореца към други измерения, прозорецът, който е врата, отдушник, а понякога и огледало. 

Времето изтече. Трябва да се върна на работа. Трябва да затворя компютъра, да взема празната чаша със себе си, да се изкача един етаж нагоре, а после да прекося дълъг коридор, покрит с тъмнолилав мокет. Имам още 5 масажа. Първият от тях започва след 10 минути. И всичко това е чудесно, откъдето и да го погледне човек. 

Имах големи планове за деня. Трябваше спешно да ида до Drammen във връзка с административни дела. Последния възможен момент: днес или никога. Добре го бях планирала - поне така си мислех. Единственото, което не проверих, беше разписанието на автобуса. Когато разбрах, че са отменили онзи, който исках да хвана, се почувствах много глупаво. Следващият - понастоящем единственият - тръгваше в 16:55. Безкрайно късно. Резервният вариант беше автобуса в 11 до Hønefoss, оттам - влак за Drammen. Щях да пристигна навреме. Но до 11 имаше цели три часа, затова реших да се пробвам на стоп.

Трудно е да се намери място за стопиране по тесните норвежките пътища. Те криволичат жизнерадостно през хълмове, просеки и тунели, видимостта е ограничена почти навсякъде, а отбивките са малко и често трябва да вървя километри наред, докато стигна до някоя от тях. Спирката до магазина беше оптималното решение за момента. Застанах там и започнах да махам. 

Трафикът беше повече от слаб: кола - кола и половина на около 10 минути. Чаках, чаках и чаках. Да се пътува на стоп е занятие, за което се изисква определена нагласа. Нагласа, която в момента ми липсваше. Бях се настроила да чета книжка, удобно седнала в автобуса, а не да бъда оглеждана с недоумение от разни хора, които идват да пазаруват. Беше тягостно и некомфортно. Махах, озъбена до уши, а колите, много ясно, ме подминаваха. Нямах достатъчно ентусиазъм за истинска усмивка. Онази, която успявах да докарам, показваше колко не на място се чувствам. Нямаше го усещането за магия, за приключение. Всичко беше толкова делнично, така прозаично и печално. Махах повече от час и вече предчувствах автобуса в 11, когато дойде странно подкрепление.

Не разбрах откъде се появиха. Бяха двама. Не вярвам да са били по-възрастни от мен. Изглеждаха, все едно са изпълзели от изоставена къща без ток и вода, която обитават от доста време. Излъчваха нищета и безпътица. Очите на момичето бяха плитки и пусти, а изтънелите й устни - опънати в тревожна гримаса. Момчето изглеждаше малко по-свежо или по-скоро мъничко по-малко изхабено. Носеше прояден от молци пуловер, косата му беше сплъстена на тила в монолитна безформена маса. И двамата бяха здравата надрусани - издаваха ги предпазливите движения, отпуснатите лица и празнотата, която ги обгръщаше. 

Те разгледаха разписанието на единствения автобус, който спираше там, хвърлиха любопитен поглед към стопаджийката с раница и седнаха на бордюра пред магазина, с гръб към мен. И те отиваха някъде, и те чакаха своя превоз - или поне се преструваха, че го правят.

Денят беше тих и мрачен. Светлината - сивкава и безформена. Настоението ми спадна още повече. Упадък, упадък, упадък - мислех си, докато наблюдавах двойката наркомани. Те кротичко си седяха на няколко метра зад мен и дъвчеха сладкишите, които момчето купи от магазина. Аз продължавах да махам без особен ентусиазъм, докато те закусваха. Започнах да се уморявам. В един момент момчето се върна в магазина и после се приближи срамежливо към мен. Носеше още сладкиши и ми подаде един от тях: кифличка от недопечено бутер тесто, поръсена със захар и поставена в книжна формичка. Опитах се да откажа, но той настоя. Каза ми: “Взех го за теб. Ние имаме достатъчно.” Какво можех да направя, освен да го приема тържествено. Все пак мога да разпозная едно причастие, както и да изглежда. 

Почувствах се странно трогната от симпатията на тези така несимпатични хора. Ето какво може да направи един малък, неочакван жест: да превърне двама наркомани в жреци, една автобусна спирка - в светилище, а вселената - в едно много по-вълшебно място, изпълнено със смисъл и доброта.

Сладкишът беше твърде сладък и мазен, а пълнежът от яйчен крем - просто отвратителен, но с всяка следваща хапка усещах ясно как светът става по-красив и бял. Нямах салфетка. Опитах се да избърша омазнените си пръсти в хартиената формичка - без особен успех. Отказах се, смачках я на топче и отидох да я изхвърля в кошчето пред магазина. Докато се връщах на мястото си, срещнах погледа на момчето и вдигнах палец в искрено одобрение. Двамата с момичето ми се усмихнаха. Не отидох при тях, не започнах разговор. Нямаше нужда, вече се бяхме разбрали отлично. 

Разбира се, следващата кола спря за мен. Шофьорът беше на поне 80 години, с голяма добродушна усмивка. Качвайки се при него, се обърнах да помахам за довиждане на жреците, които останаха на спирката. Те не ме видяха, защото бяха в гръб, но съм сигурна, че моята благодарност е стигнала до тях.

Нощта преваля. След 2 часа ще е ден. Ще е напълно светло и облаците ще се гонят отвън, а аз не мога да заспя. Отново. Намирам се в тягостната лепкавата компания на безсънието, този мой стар, добре познат приятел. Уморена съм и притъпена от умората. Стаята ми се намира на светлинни години от действителността. Прозорецът е черен правоъгълник. Изкушавам се да грабна спалния чувал и да отида в гората. Колко му е. Трябва само да се облека по-топло, да обуя тежките кубинки и да излезна от общежитието. Пресичам пътя и съм сред дърветата. Ще опъна там хамака и ще се свия в чувала, пък ако иска, нека вали. Да го направя ли? Инертността задушава всеки импулс, засипва го с безцветния си пясък. Наблюдавам безучастно процеса. Мислите ми се въртят в кръг и губят по някой крайник при всяка обиколка. Докъде мога да стигна? Колко мога да понеса? Прекалено много, но никога достатъчно. 

Седя на леглото в твърде неудобна поза. Пред мен - смачканата завивка, избутана, за да направи място за компютъра. Върху нея - тежък вълнен пуловер, обърнат наопаки. На пода долу - мека постелка, столче за медитация, малка раница, одеяло от микрофибър и шалче на цветя. Да ги прибера ми се струва неимоверно усилие. Да ги гледам - още по-голямо. На стената съм облегнала малка картина. По-скоро опит за картина: декоративно дръвче върху топъл, жълтооранжев фон. Гледам преплетените разноцветни линии. Тъмнолилавата лежи връху яркорозовата и това е толкова неправилно. Коригирам с поглед рисунката, довършвам я мислено. Искам да спя. Не, не искам да спя. Искам да се събудя. Искам да взема плоската четка и да оправя тая розова линия. Искам да разчистя пода и да легна на него. Искам да се завърна в кожата си. Нищо не искам всъщност, нямам никакви желания. Просто ми е неуютно и много, много уморено.

Очите ми смъдят. Буквите се размазват. Показалецът на дясната ръка ме наболява тъпо, когато го сгъвам. Кожата ми е суха и опъната. Може би трябва да затворя компютъра и да придърпам завивката. Може би този път ще се получи. Надявам се. Не, не се надявам. Нямам никакви надежди. След 3 часа трябва да влезна някакси в новия ден. Ще се успя, ако успея да заспя. Дали да не изпия чаша смъртоносен черен чай и да се заема с картината?  

Толкова много алтернативи. Всичките - еднакво добри. Всичките - еднакво непривлекателни. Рано е, твърде рано за ставане, особено ако човек изобщо не е спал. Прозявам се, очите ми бавно смъкват клепачи. Най-после. Завивам се и се разпадам, разтварям се в нищото.

Беше ранно февруарско утро, когато ме навести картина: едно огромно око, гравирано върху планински склон. От ириса му право нагоре изригваше сноп светлина; лъчите се разтваряха лекичко като ветрило. Картината приличаше на илюстрация към приказка или мистичен текст, на нещо, видяно някъде и след това забравено напълно, за да се появи изневиделица и да предизвика въображението ми. 

Борех се с втората си зима в Norefjell, Омагьосаната планина. Истинска норвежка зима беше - красива и снежна; зима, изпълнена с копнеж по идващата пролет и едно предстоящо пътуване. Помня неистовия звън на еуфорията, помня очакването, помня целия емоционален калейдоскоп. Сега отдавна вече е лято, емоциите - просто разноцветни стъкълца в кутийка, а пътуването - някакъв объркан спомен, но картината е все така отчетлива в съзнанието ми. 

Много пъти се опитвах да я нарисувам, но така и не успях да пренеса точните контури на видението в реалността. В крайна сметка се отказах от рисунката, но тя не се отказа от мен. По време на дългоочакваното пътуване, достигайки Tromsø, видях окото върху склона на една остра като зъб планина. Тя се издигаше злобно нагоре, за да захапе тежкото небе и носеше окото върху себе си, очертано в снега от скалите и сенките: едно огромно мрачно око, от което не струеше светлина, а тъмнина и студ и безразличие. 

Мисля, че това е окото на Горския цар - прабожествения господар на лудостта и хаоса, духът на неумолимото, на дивото и необузданото, духът на нечовешкото. Моето голямо вдъхновение. 

Усещам бавния му пулс под всяка своя крачка - плътта на планината трепти с неговия ритъм. Усещам дъха му в режещия вятър, в проплакването на дърветата над мен, в тежестта на огромните камъни, изпод дългите студени пръсти на мъглата. Усещам докосването на неговото неизмеримо съзнание и резонирайки с него, усещам как бавно и сигурно подивявам, как сетивата ми се изострят болезнено; усещам пътят към дома все по-дълъг и по-неохотен.

Тук природата е изстински дива. Иззад нейната зрелищна, неописуема красота наднича чистото безумие. То се просмуква бавно през човешките градежи, навлиза в човешките мисли, направлява човешките дела. Този нечовешки, лишен от доброта и милосърдие дух пълзи отвън по стените на крехките ни убежища. Убежищата, които пазят деликатния пламък на разума. Пламъка, който Горския цар може да угаси само с една своя въздишка.

Той не търси нищо и нищо не очаква. Никога напълно буден, никога дълбоко спящ, той сънува древните си непонятни сънища, но окото му е широко отворено и понякога се взира в мен. Той ме вижда. Той знае коя съм. Той знае, че усещам безмилостния му поглед. Той знае, че сънувам заедно с него тази странна действителност и мисълта за това предизвиква в мен неистов ужас. Тази мисъл разкъсва границите на познатото и опитоменото, но и ме изпълва с истерично въодушевление: Горският цар е тук и знае, че съществувам. Горският цар, безмълвният и неумолимият, разговаря с мен. И аз го чувам. Почти разбирам езика му, но думичка не смея да му кажа в отговор с човешката си реч. Боя се да обърна своето око към този кратер, през който надничат мрак и безумие. Боя се да премина невидимата граница между въображението и невъобразимите неща. Боя се, но изкушението е така силно, а любопитството ми - толкова голямо. Импулсът е твърде могъщ, за да бъде пренебрегнат и твърде настойчив, за да му се подчиня непосредствено. И така минават дните ми в това постоянно противоречие.

Страхувам се, че ако надзърна и за миг в окото, което се отваря в планината, ще забравя пътя към вкъщи със сигурност. Ще се загубя, ще подивея напълно и онзи сноп светлина ще събере ветрилото си, ще изтлее, ще изчезне без следа, без надежда. Страхувам се, но отново и отново се връщам в гората, отново и отново се катеря по голите хълмове и продължавам да търся погледа на Горския цар, а щом усетя печата му върху себе си, отново тичам обратно към убежището на своите уязвими градежи. Има ли някакъв смисъл в тази игра на предизвикателство и страх, в това своеобразно поклонение - не зная и не мога да кажа със сигурност. Може би просто трябва да я прекратя, но не съм готова. Не искам. Още не, все още не.