Ретроспекция
(декември 2016)
Да нахраним Дебелото момиче. Да й дадем шоколад, бонбони, преживявания. Да залъжем най-послушно дете на света, детето с нокти и зъби, да му подхвърлим кокалче в клетката, където го държим. Глад и камшик - ето така се възпитават децата, онези, които няма да пораснат, а после - нещо лъскаво и вкусно за награда, ако слушат. Така се прави, нали, нека им разкажем приказки, за да ги приспим, а после да ги заключим на тъмно, за да се страхуват. За да им пораснат още по-дълги нокти и зъби, за да подивеят окончателно.
Намирам се в дома на Магьосника. Дали е истински Магьосник или просто фокусник, предстои да разберем. Да разговарям с него е като да плувам в открито море към малък остров, почти напълно потопен под водата. Обречена работа, но пък толкова интересна. Ах, какво щяхме да правим без тези Леонардови хора, които пишат, рисуват и композират чудеса, тези безкрайни непериодични дроби, запълващи празнините в човешката алгебра.
Отново съм загубена в превода, в прехода между световете. Музика, филми, чай, вдъхновение. Снимки от Северна Норвегия, ах, какви красиви снимки. Спомени от моята Северна Норвегия, спомени за чай в студа и крехък огън, за палатка в снега, за камбанки и звънчета, окачени по храстите и онзи плаж със странен прилив. Емоции. Усещам как потъвам, как ме подема странно течение. Усещам как моментът се впечатва и зная, че изпод копитото му ще поникнат чудни цветни пламъци, пламъци, които ще угаснат твърде скоро, пламъци, които ще направят мрака още по-дълбок и безнадежден.
Факти, нужни са ми факти. Жълта къща, стая, облицована с дърво. Масата убива неудобно на лакътя ми. Раменете ми са твърде стегнати. Върви втория красив филм, още по-хубав от предишния, но сетивата ми са преситени. Сетивата ми крещят за почивка. Магьосникът седи на дивана, до него е Детето, Детето - преводач, което ме доведе тук. Детето, което иска и получава. Толкова прилича на онова другото дете, с ноктите и зъбите, но не, достатъчно, не искам да се отклонявам от фактите, от дървената маса, от твърдия стол, от книгите, рогът от лос и купата с райски ябълки. Нека поиграем с моето дете, с Дебелото момиче. Да поиграем на факти и предположения, за да разграничим едното от другото, за да се завърнем там, където принадлежим.
Зелен чай, черен чай, после пак зелен. Храна. Вода. На пода - дрипава кожа от антилопа куду. Пера висят некрофилски от странни пана и капани за сънища. На прозореца - саксия, пълна с мидени черупки и рапани от цял свят. Маракас от кокосов орех, шарени черги, месингов свещник, незапалена свещ. Храна, храна, вкусна храна за Дебелото момиче. То обича преживявания, то обича емоции, то побира целия свят в търбуха си. Дебелото момиче с лепкава усмивка, самотното дете с нокти и зъби, за което перата никога не са само пера, за което хората никога не са други хора.
Хвърлям по едно око към телевизора. Филмът е великолепен. Ах, как мразя да гледам филми, но този е истински шедьовър. Детето-преводач се опитва да говори с мен. Не сега, Дете. Моля те. В момента всяка от нас пътува сама и предпочитам да остане така, в момента плувам с малка самоделна лодка в бурно, пълно с чудовища море. Ще се върна... ако не се удавя, разбира се.
Минава полунощ. Мърляв гостенин пристига, нежелан и непоканен. Влиза и се разполага с бутилката полска водка, с мошеническата си усмивка и присвитите си очички. Толкова е неприятен. И той е дете, малко и олигавено, дете, което другите гнусливо толерират от скука, от неловко съжаление. Толкова ме боли, толкова ужасно много ме боли, искам да спя, да спя, да спя, искам да се измия от целия шум, хаос и чужда мръсотия, искам да остана там, където съм, но течението ме повлича, течението ме изсипва на все същия бряг.
***
(11 август 2017)
Отново седим с Дебелото момиче - онова, за което перата никога не са само пера, а хората - никога други хора. Сега това момиче изглежда толкова различно. Пропътувахме хиляди километри с него, за да се върнем на същия бряг, но и двете сме се променили. Сами сме. Няма чай, няма филм, няма Магьосници, няма среднощен делириум. Детето-преводач превежда другаде, а аз преглеждам личния си пандемониум, където вратите са широко отворени и прозорците също, преглеждам го и се опитвам да го преведа от приказен на човешки език. Обратният път е толкова труден - отдавна съм се специализирала да превръщам тривиалностите във вълшебства, а сега искам перата да са просто пера, а хората - просто други хора. Но упорствам - това поне го мога, да упорствам е едно от нещата, които умея най-добре.
Има две снимки пред мен. Мои снимки, разбира се. (Как го беше казал, Необещани приятелю, преди цели 15 години? "Или е лично, или няма значение.") На едната хвърлям сянка върху паметник от Густав Вигеланд - гранитен камък, който представя колелото на живота. Сянката ми е огромна, дебела, издута - представям ви Дебелото момиче. На другата снимка сянката се отпечатва върху тухлена стена някъде из Лондон. Въпреки че аз съм права, сянката изглежда коленичила и всъщност много по-тънка от мен. А онази Сянка вътре в мен разресва с вълшебен гребен косите на малко момиченце - точно като старицата-вълшебница от приказката за Снежната кралица. И момиченцето ще забрави за своя изгубен приятел, ще забрави за розите и ще танцува щастливо сред всички останали цветя във вечната пролет на омагьосаната градина.
Трябва ли да се намеся, да изтръгна гребена от ръцете на Старицата и да извикам на момичето да бяга, веднага да тръгва, защото няма време? Та това се е случило толкова отдавна, всичко това вече се случи. И аз като Герда от приказката пребродих 3 хиляди километра към далечния Север, но загубих битката със Снежната кралица. Не се доверих на малкото босо момиче, нито на Северния елен, нито на Малката разбойничка. Направих епично пътуване, но вътре в себе си останах на същия бряг. Не отворих сърцето си, не проговорих. Останах в плен на отражението и се върнах сама, разочарована, победена. Тук е само гребенът, който вдъхнови тази малка интерлюдия. Гребенът, който не е просто гребен; той пази цяла история в своите лъскави дървени зъби. Пази и едно обещание, което ще изпълня, да, ще изпълня, Необещани приятелю. Не го дължа на теб, а на себе си, на теб дължа само този красив дървен гребен, с който междувременно ще се среша.