И по-нататък...

Дните ми са странни, а нощите - кошмарни. Не мога да намеря убежище в съня. Понякога заспивам, друг път потъвам в странно вцепенение, без да мога да помръдна, без да мога да заспя. Тогава плача от безсилие и преумора, от страх, че ме очаква нов ден, с който няма да мога да се справя, че съм сама и неподготвена и нямам сили. Чувствам се бездомна. През деня успявам да намеря смисъл, но нощта е ад, в нощта ме чака цялата болка на света, болката на всички изоставени деца, загубили надежда за утеха. 

Всеки ден се будя все по-слаба, все по-изтощена и оголена. Будя се твърде рано и се моля за още 5 минутки, още само 5 минутки, моля. Поне 5 минутки - толкова съм уморена, толкова ми е трудно и толкова ме боли, нека поне се наспя, моля ви, които и да сте, сънни диспечери, кажете каква е цената, ще я платя, нека се наспя, моля ви, поне да се наспя… Но няма и една минутка, няма и секунда сън; лежа час, два, три и се предавам, изсулвам се някак от леглото и влизам в деня.

Какво означава безсънието, безсилието да заспиш? За мен това е осъзнаване за времето и цялата му тежест. Времето лежи върху мен като оловен покров, притиска гърдите ми, обгръща ме плътно. Не мога да го отметна. Трябва да живея някак с него, да противостоя на неговия натиск непрекъснато, докато стана достатъчно силна, за да го нося. 

Сатурн, приятелю…  Каменнолики! Мрачни повелителю на времето! Какво означава за теб моето отчаяние и копнежа ми за още малко сън? Ти нямаш милост към онези, които търсят убежище. Нима ти дреме за омразата, която изпитвам към теб и към твоето “трябва”? Сатурн, ти, черно слънце, изгряло през нощта! Как искам да те замерям с камъни, докато видя парчетата от теб да падат от небето! 

Но вместо това ставам от леглото с оловната си дреха и вече е по-леко. Съпротивата е преодоляна, сега мога само да продължа нататък. Сатурн, приятелю, ще си говорим с тебе някой ден…