Продължението

Мислейки за горещото лято, което отмина, си спомням, че всичко започна с онази пеперуда в снега. И ние, точно като нея, бяхме подведени от необичайната топлина, и забравихме за зимата, която дебне на един залез разстояние. 

Сега, опитвайки се да намеря място в празното легло, опитвайки се да събера парчетата и да ги транспортирам през дългия ден, си припомням как пеперудата влачеше мокрите си крилца напред и нагоре към билото на покрива, как се олюляваше на тънките крачета - припомням си това така красноречиво въплъщение на мимолетното, на обречеността и на борбата с неумолимото. 

Как ли се е чувствала тази пеперуда, стигнала до билото на покрива, твърде изтощена, за да разпери криле? Дали е имала сили за поне един опит? Дали е полетяла? Къде е отишла? Може би някаква вълшебна врата към друго измерение се е отворила и пеперудата е полетяла в чудна страна - там, където няма зима и студ и пеперудите живеят вечно. Ах, как искам да вярвам, че има такава страна, когато си мисля за малкото й тяло, безжизнено в снега! Когато усещам своето собствено тяло безжизнено, а болката от празнотата - като гост, като случаен посетител, бродещ из пустите му коридори.

Няма как да зная дали има вълшебна страна, но зная, че имаше една пеперуда, която пълзеше по заснежения покрив, защото я видях. И това ми дава надежда, че може би някъде, недостъпен за човешките ми очи, има прозорец, през който някой вижда мен и моите мокри, разпокъсани криле.

Началото

Има нещо в мен, което дреме, но периодично се събужда, за да руши. То е вестоносец, стиснал в юмрук важно послание, и дори да затръшна вратата, този юмрук ще я разбие. Посланието трябва да стигне до мен, по един или друг начин. Да излезна ли навън да разговарям с този вестоносец? Да го пусна ли удома? Да заключа ли вратата и да се скрия в мазето или да избягам през прозореца? Няма как да избегна тази среща, няма как да пренебрегна този посетител, който нашепва, припява, а после крещи: “Събуди се, Бояна, има новини за теб. Стига си сънувала на своя остров. Онези новини са стари. Тук се случва нещо ново, нещо се случва сега. Време е за промяна, Бояна. Време е да направиш нещо различно от преди.”

Излизам навън, разтреперена от страх. Юмрукът се разтваря и виждам жив въглен на отворената длан. Искра от Вечния огън. Очаква се от мен да я взема със своите човешки ръце и да я занеса някъде… Къде? Как? Това изобщо вярно ли е? Нищо не разбирам, но протягам ръка, тази мека, човешка ръка с кожа, която се бои от целувката на пламъка. Правя го със страх, но не от страх. Правя го, защото точно това е нещото, за което съм родена.

Как да живея с този алчен черен пламък, който поглъща всичко, което обичам? Кръвта ми се възпламенява, вените ми експлодират, аз горя, горя, горя като ракета, като факел, като пламъка на онзи фар, който бележи границата между истинската земя и сенките; горя като зведа, но не изгарям, просто много ме боли.