Имало едно време едно малко Раче, което било много уплашено. Живеело в
една река до морето и много, ама много се страхувало, защото постоянно
било заобиколено от сенки. Те били толкова много, че на него от страх
не му оставало време за нищо друго, освен да трепери. Рачето имало
твърда, лъскава черупка и много разчитало на нея да го пази от
страшните зъбати неща, които със сигурност живеели сред сенките - то
понякога почти успявало да ги види.

Живяло Рачето така известно време до един ден, в който, за негов огромен ужас,
черупката започнала да се пропуква. То съвсем се паникьосало
и побягнало да търси друго убежище. Не знаело, че вече е пораснало
и черупката му е отесняла, не знаело, че рачешките черупки не растат и
Рачетата трябва да ги изоставят в някакъв момент. То било обзето от
ужасяващата мисъл, че сега страшните зъбати неща ще го сграбчат,
защото е незащитено и безпомощно, затова побързало да изкопае дупка в
пясъчния бряг, където да се скрие. Свило се в нея, препречило входа с
едната си щипка и притихнало.

Колкото и да се страхувало Рачето, умората го надвила и то заспало.
Събудило се от чудна песен. Някой пеел с толкова сладък глас, че
Рачето забравило страха си, отместило щипката от входа на своето
скривалище и видяло приказно създание, което приличало на пухче от глухарче, 

но искряло с всички цветове на дъгата. То се носело над реката и пеело песен, от
която всичко наоколо сякаш се изпълвало със сияние.

Обзето от копнеж, Рачето тръгнало навън, после се сетило, че няма
черупка и заотстъпвало обратно. Но тогава видяло, че пухчето се
насочва надолу по реката, отдалечава се и може би си тръгва… Рачето
събрало смелост, излезнало от дупката и повикало с дрезгаво гласче
прекрасния певец:

“Ей… Почакай! Не си тръгвай! Пееш толкова хубаво!”

Пухчето се обърнало и се приближило до Рачето.

“Здравей! - изпяло свълшебния си глас. - За първи път някой от вашите
ме заговаря.”

“Но как е възможно? Аз те виждам за първи път!”

“Аз живея тук, точно като теб, но никой не ме вижда.”

“Как така? Та ти сияеш!”

“Може би, но има сенки, които стоят между мен и вас, Рачетата.”

“Олеле! Сенките! Аз нямам черупка!” - Рачето си припомнило своя страх
и се разтреперило така, че крачетата му зазвънтели.

“Но сега няма сенки. Погледни - виждаш ли дори една?”

Рачето се огледало. Наистина нямало сенки. Имало само слънце, спокойна
вода и пясък. И едно прекрасно пеещо космическо Глухарче.

“Не, няма сенки. Толкова е объркващо. Свикнало съм да ги виждам
навсякъде около мен.”

“Да, и аз ги виждах около теб и другите Рачета. Те ви обвиваха като
броня. Понякога се опитвах да помахам, много исках някой да ме види…”

“Броня… Черупката! Не… Не може да бъде. Толкова съм объркано.” -
Рачето останало без дъх. - “Значи не са били зъбатите неща, ти си било
през цялото време… А аз толкова се страхувах!”

“Не зная за какво говориш, Раче. Никога не съм виждало никакви зъбати
неща. Но се радвам, че най-после ме чу и видя. Искаш ли да ти попея
още?”

“Да, моля те! Попей ми! Никога не съм чувало нещо по-красиво от твоята песен!”

“Добре, Раче. Сега ще пея за теб.”

“Но как се казваш? Как да се обръщам към теб?”

“Нямам име. Никога не ми е трябвало, защото никой никога не е говорил
с мен. Не зная какво съм. Моят дом е целия свят. Аз съм тук и
навсякъде.”

“Приличаш на пухче от глухарче. Ето онова цвете там - виждаш ли го?”

“Да. Колко интересно!”

“Ще те наричам Глухарче. Може ли?”

“Може! Радвам се, че вече имам име и някой може да ме повика. Сега ще
ти изпея песен, в която ще ти разкажа за моя дом.”

И Глухарчето запяло отново, а Рачето унесено заслушало, изпълнено с
радост и копнеж. Всички страхове били забравени. Песента го понесла
към чудни земи и небеса, към нещо огромно, безкрайно и абсолютно
прекрасно отвъд… И когато последните тонове утихнали и Рачето отворило
очи, то имало чувството, че е пътувало години наред, и въпреки че
реката, брегът и пясъкът били същите, то било напълно различно.

Вечерта се спускала и сиянието Глухарчето се откроявало още по-ярко.
Когато Рачето решило да се прибере да спи в своето скривалище, то
разбрало, че вече не може да се побере в него. Вече било пораснало.
Затова останало да спи на брега, а Глухарчето запяло отново, съвсем
тихо, една друга песен - малка песничка за малки Рачета, за бряг и
пясък, за река и цветя, които приличат на космически създания и
космически създания, които приличат на цветя…

На сутринта Рачето се събудило, но вместо своя прекрасен приятел,
видяло само сенки около себе си. То не знаело, че на мястото на
отеснялата черупка се появява нова и много се натъжило, почувствало се
самотно... Но странно, вече не усещало онзи страх, който разтрепервал
крачетата му преди.

Никой не знае дали Рачетата могат да плачат, но аз мисля, че сълзите
им са точно като на хората - само че едни такива мънички. Поплакало
малкото пораснало Раче, но в един момент си спомнило, че Глухарчето е
там, отвъд сенките! Избърсало мъничките си сълзи, помахало с щипка -
ей така, за всеки случай - и се гмурнало в реката, за да разкаже на
другите Рачета за своето голямо приключение. Не зная дали някой му е
повярвал, но но съм сигурна, че отзвук от песента на неговото другарче
е стигала до него през сенките. И тъй като Рачетата не спират да
растат, за разлика от черупките, съм сигурна, че приятелите отново ще
се срещнат.

Рени беше казала веднъж, че всичките странни неща ми се случват, за да мога да разказвам после за тях. Помня как й писах за онзи викинг от Източния бряг и за пътуването до Хелзинки, където отидох без пукната пара, защото ми откраднаха портфейла във влака към летището. Това наистина са добри истории. Може би идва време да ги споделя и с другите, освен с Рени, която сама пишеше чудесно… Рени, която отпътува Отвъд с големия кораб, оставяйки тук своите уморени от влачене, разпокъсани криле.

Мисля си тази вечер, че може би е била права за историите. Какъв е смисълът да преживееш нещо откачено, ако няма на кого да го разкажеш. Така че седя в малката стая с недобре затварящата се врата и трополя по клавиатурата. Пиша заради Рени. Пиша заради себе си. Пиша заради Адам, който посвети доста дни да боядиса и подреди тази стая за мен, а после се чудеше как да ме извади от нея. Пиша заради скептичните и заради възторжените, но най-вече пиша, защото така по-малко ме боли.

Смешното е, че не умея да пиша. Нямам представа как другите хора го правят. Толкова им завиждам! При мен идват образи - наяве и насън; те ме молят да им дам форма, да ги направя истински, да разкажа за тях… Молят ме, крещят и принуждават. Но как, как да го направя, чувствам се толкова неспособна! Виждам детето, което плаче и дракона в удължената му сянка, виждам двете сестри-близначки, които вече седем години си остават все на шест, виждам кучето на Синята брада и феята, която живее в разноцветна гъба, но все още се суетя паникьосано около тях, не зная как да им дам лице, тяло и история.

Казват, че писането се учи. Казват: просто седни и пиши. Каквото и да е, чувствам се доста неловко - като третокласник без домашно, с ненаучен урок, закъснял за час. Седя в малката стая и си мисля, че нейната врата е точно като онази в мен - колкото и да я дърпаш, не може да се затвори напълно. През нея идват посетители. Някои надничат плахо, други направо нахълтват, без да чакат позволение. Трети припяват с притворени очи, протягат нокести ръце към мен - ела при нас и виж невиждани неща! О, мили мои посетители, какво щях да правя без вас в затвора на това смъртно тяло? Сигурно щях да умра от скука, да се превърна в сух, безцветен прах, докато дращя по стените и търся път навън.

Беше ранно утро, точно преди един месец. Адам си тръгваше и, колко иронично, аз бях тази, която трябваше да го закара до летището. Разбрахме се, че той ще кара на отиване, а аз на връщане. Бях разбита. Разделяхме се бавно и мъчително, и двамата оплетени в своя собствена идея как трябва да се случи това. Как се разделят двама души, които все още се обичат, но са загубили себе си кой знае къде - в неизбежното сливане, във външните обстоятелства или просто в превода? И моментът на отпътуване дойде. Не можех да бъда по-нещастна: не стига, че ще съдействам на гаджето ми да си тръгне от мен, ами и ще трябва да карам два часа и половина сама - нещо, за което се чувствах адски неподготвена. Усещах как паниката си проправя път навън и се опитвах да не мисля за това, което предстои.

Бързахме, защото закъснявахме за полета. Имахме половин час до летището и малко повече от час до полета, когато колата отказа. Изведнъж загуби мощност, разтресе се и трябваше да спрем. 

Плановете рязко се промениха. Още един ден заедно! Още един ден емоции, но от съвсем различен характер; ден, който се оказа доста интензивен. Прекарахме дълги часове в очакване на пътна помощ и влачене на колата с камион до сервиза, после наехме кола - каква кола! - толкова нова и лъскава, че да не смееш да я докоснеш. Като си помисля, че се страхувах да карам малкия голф сутринта, а следобеда трябваше да се кача зад волана на напълно различен автомобил, за да се прибера удома… заедно с Адам. Животът има особено чувство за хумор.

Какво ли можеше да означава това? Не е много здравословно човек да се омайва, виждайки знак във всичко, което го заобикаля, но тук имаше нещо символично, нещо, което няма как да е просто случайно съвпадение на обстоятелствата. Дори Адам, рационалният, практичен и крайно скептичен Адам го усети. Именно то ни притегли отново един към друг, но каквото и да означаваше, не промени хода на събитията. Адам си тръгна на следващия ден - сам; качи се на един автобус и отпътува натам, където беше решил. 

Част от мен, досущ като дете на 4-5 годинки, все още седи на прозореца с нос, опрян в стъклото; част от мен не може да повярва, че той наистина си е отишъл и няма да се върне. Как да обясня на това дете, че колкото и погрешни да ни се струват някои неща, нямаме никаква власт да ги променим? Детето не вярва в раздялата, в отделеността; детето вярва, че това са просто недоразумения, които могат да се преодолеят с един разговор или с няколко… С колкото разговора е необходимо. 

Навън е студено, но детето сякаш не усеща леденото стъкло на прозореца, то обляга ръчички на него и се взира в тъмното. Толкова ми е мъчно, но за какво точно: за любимия, който ме напусна, или за премръзналите пръстчета на детето, което напразно очаква познатия силует да се открои в мрака навън и да чуе онова, за което копнее: “Върнах се, тук съм, няма вече, всичко е наред…” 

Тази история лесно можеше да се удави в желанието на малкото дете, ако в него не разпознавах един много стар копнеж. Копнеж твърде голям, за да намери отговор в нещо от този свят, копнеж, простиращ се отвъд него, копнеж по нещо несъществуващо, но толкова прекрасно, че не може да не е истина, по нещо, което също копнее - да бъде видяно, да бъде създадено, да се случи. С това разбиране вече мога да прегърна детето, да стопля ръчичките му в своите и да му разкажа приказка, а после заедно да нарисуваме картина… Или няколко. И така копнежът се разлива в цветове, отвъд които остава любовта, пречистена от искането, от детското нетърпение. И така мога да дочакам нощта да свърши, да нося мечата кожа, колкото е необходимо; мога отново и отново да топля ръчичките на малкото дете, което със сигурност ще се върне на прозореца, и да продължа да му повтарям: "Мило дете, аз съм тук, няма вече, всичко е наред... Заедно сме."

Какво ли щях да правя без това дете... 

И по-нататък...

Дните ми са странни, а нощите - кошмарни. Не мога да намеря убежище в съня. Понякога заспивам, друг път потъвам в странно вцепенение, без да мога да помръдна, без да мога да заспя. Тогава плача от безсилие и преумора, от страх, че ме очаква нов ден, с който няма да мога да се справя, че съм сама и неподготвена и нямам сили. Чувствам се бездомна. През деня успявам да намеря смисъл, но нощта е ад, в нощта ме чака цялата болка на света, болката на всички изоставени деца, загубили надежда за утеха. 

Всеки ден се будя все по-слаба, все по-изтощена и оголена. Будя се твърде рано и се моля за още 5 минутки, още само 5 минутки, моля. Поне 5 минутки - толкова съм уморена, толкова ми е трудно и толкова ме боли, нека поне се наспя, моля ви, които и да сте, сънни диспечери, кажете каква е цената, ще я платя, нека се наспя, моля ви, поне да се наспя… Но няма и една минутка, няма и секунда сън; лежа час, два, три и се предавам, изсулвам се някак от леглото и влизам в деня.

Какво означава безсънието, безсилието да заспиш? За мен това е осъзнаване за времето и цялата му тежест. Времето лежи върху мен като оловен покров, притиска гърдите ми, обгръща ме плътно. Не мога да го отметна. Трябва да живея някак с него, да противостоя на неговия натиск непрекъснато, докато стана достатъчно силна, за да го нося. 

Сатурн, приятелю…  Каменнолики! Мрачни повелителю на времето! Какво означава за теб моето отчаяние и копнежа ми за още малко сън? Ти нямаш милост към онези, които търсят убежище. Нима ти дреме за омразата, която изпитвам към теб и към твоето “трябва”? Сатурн, ти, черно слънце, изгряло през нощта! Как искам да те замерям с камъни, докато видя парчетата от теб да падат от небето! 

Но вместо това ставам от леглото с оловната си дреха и вече е по-леко. Съпротивата е преодоляна, сега мога само да продължа нататък. Сатурн, приятелю, ще си говорим с тебе някой ден… 

Продължението

Мислейки за горещото лято, което отмина, си спомням, че всичко започна с онази пеперуда в снега. И ние, точно като нея, бяхме подведени от необичайната топлина, и забравихме за зимата, която дебне на един залез разстояние. 

Сега, опитвайки се да намеря място в празното легло, опитвайки се да събера парчетата и да ги транспортирам през дългия ден, си припомням как пеперудата влачеше мокрите си крилца напред и нагоре към билото на покрива, как се олюляваше на тънките крачета - припомням си това така красноречиво въплъщение на мимолетното, на обречеността и на борбата с неумолимото. 

Как ли се е чувствала тази пеперуда, стигнала до билото на покрива, твърде изтощена, за да разпери криле? Дали е имала сили за поне един опит? Дали е полетяла? Къде е отишла? Може би някаква вълшебна врата към друго измерение се е отворила и пеперудата е полетяла в чудна страна - там, където няма зима и студ и пеперудите живеят вечно. Ах, как искам да вярвам, че има такава страна, когато си мисля за малкото й тяло, безжизнено в снега! Когато усещам своето собствено тяло безжизнено, а болката от празнотата - като гост, като случаен посетител, бродещ из пустите му коридори.

Няма как да зная дали има вълшебна страна, но зная, че имаше една пеперуда, която пълзеше по заснежения покрив, защото я видях. И това ми дава надежда, че може би някъде, недостъпен за човешките ми очи, има прозорец, през който някой вижда мен и моите мокри, разпокъсани криле.

Началото

Има нещо в мен, което дреме, но периодично се събужда, за да руши. То е вестоносец, стиснал в юмрук важно послание, и дори да затръшна вратата, този юмрук ще я разбие. Посланието трябва да стигне до мен, по един или друг начин. Да излезна ли навън да разговарям с този вестоносец? Да го пусна ли удома? Да заключа ли вратата и да се скрия в мазето или да избягам през прозореца? Няма как да избегна тази среща, няма как да пренебрегна този посетител, който нашепва, припява, а после крещи: “Събуди се, Бояна, има новини за теб. Стига си сънувала на своя остров. Онези новини са стари. Тук се случва нещо ново, нещо се случва сега. Време е за промяна, Бояна. Време е да направиш нещо различно от преди.”

Излизам навън, разтреперена от страх. Юмрукът се разтваря и виждам жив въглен на отворената длан. Искра от Вечния огън. Очаква се от мен да я взема със своите човешки ръце и да я занеса някъде… Къде? Как? Това изобщо вярно ли е? Нищо не разбирам, но протягам ръка, тази мека, човешка ръка с кожа, която се бои от целувката на пламъка. Правя го със страх, но не от страх. Правя го, защото точно това е нещото, за което съм родена.

Как да живея с този алчен черен пламък, който поглъща всичко, което обичам? Кръвта ми се възпламенява, вените ми експлодират, аз горя, горя, горя като ракета, като факел, като пламъка на онзи фар, който бележи границата между истинската земя и сенките; горя като зведа, но не изгарям, просто много ме боли. 

Една година

Точно преди една година видях пеперуда в снега. Зимата беше необичайно мека и навярно подлъгана от ненавременната топлина, пеперудата се беше събудила и пълзеше нагоре по покрива. Крилцата й бяха мокри, тя ги влачеше по мърлявия сняг, олюлявайки се на нежните си крачка. Бореше се за всеки сантиметър и аз я гледах през прозореца към края на света - прозорецът на конферентната зала в хотела. За пореден път бях влюбена в невъзможен, недостъпен мъж и знаех, че е твърде рано, че е твърде неподходящо, че е просто безумие, но в мен чувството се беше събудило и искаше да разпери криле. 

Същата вечер този невъзможен мъж ми повери оръфаното си сърце и сега, след цяла година заедно, си мисля отново за онази смела пеперуда, която, водена от някакъв инстинкт, се стремеше към билото на покрива. Пеперуда в снега - има ли по-точна метафора на обречеността? И сега е пред очите ми: бледото небе с болнаво слънце, сивкавите кристалчета лед, и едно ярко, топло петънце на този фон, една твърде подранила пеперуда с кафяво-оранжево червени крилца, устремена напред и нагоре. 

Не зная какво се случи с този малък боец. Не можех да отворя прозореца, нямаше как да стигна до покрива, а и да бях хванала пеперудата, нямаше как й помогна. Тя нямаше шанс да доживее пролетта. Но аз я видях и я запомних и си мисля често за нея и понякога се питам дали някъде, отвъд моите възприятия, няма един прозорец към края на света, зад който нечии изпълнени с възторг очи ме гледат, виждат мен - една обречена пеперуда, влачеща крилца по заледения сняг, която се стреми към слънцето, която копнее да полети.