Рени беше казала веднъж, че всичките странни неща ми се случват, за да мога да разказвам после за тях. Помня как й писах за онзи викинг от Източния бряг и за пътуването до Хелзинки, където отидох без пукната пара, защото ми откраднаха портфейла във влака към летището. Това наистина са добри истории. Може би идва време да ги споделя и с другите, освен с Рени, която сама пишеше чудесно… Рени, която отпътува Отвъд с големия кораб, оставяйки тук своите уморени от влачене, разпокъсани криле.

Мисля си тази вечер, че може би е била права за историите. Какъв е смисълът да преживееш нещо откачено, ако няма на кого да го разкажеш. Така че седя в малката стая с недобре затварящата се врата и трополя по клавиатурата. Пиша заради Рени. Пиша заради себе си. Пиша заради Адам, който посвети доста дни да боядиса и подреди тази стая за мен, а после се чудеше как да ме извади от нея. Пиша заради скептичните и заради възторжените, но най-вече пиша, защото така по-малко ме боли.

Смешното е, че не умея да пиша. Нямам представа как другите хора го правят. Толкова им завиждам! При мен идват образи - наяве и насън; те ме молят да им дам форма, да ги направя истински, да разкажа за тях… Молят ме, крещят и принуждават. Но как, как да го направя, чувствам се толкова неспособна! Виждам детето, което плаче и дракона в удължената му сянка, виждам двете сестри-близначки, които вече седем години си остават все на шест, виждам кучето на Синята брада и феята, която живее в разноцветна гъба, но все още се суетя паникьосано около тях, не зная как да им дам лице, тяло и история.

Казват, че писането се учи. Казват: просто седни и пиши. Каквото и да е, чувствам се доста неловко - като третокласник без домашно, с ненаучен урок, закъснял за час. Седя в малката стая и си мисля, че нейната врата е точно като онази в мен - колкото и да я дърпаш, не може да се затвори напълно. През нея идват посетители. Някои надничат плахо, други направо нахълтват, без да чакат позволение. Трети припяват с притворени очи, протягат нокести ръце към мен - ела при нас и виж невиждани неща! О, мили мои посетители, какво щях да правя без вас в затвора на това смъртно тяло? Сигурно щях да умра от скука, да се превърна в сух, безцветен прах, докато дращя по стените и търся път навън.

Беше ранно утро, точно преди един месец. Адам си тръгваше и, колко иронично, аз бях тази, която трябваше да го закара до летището. Разбрахме се, че той ще кара на отиване, а аз на връщане. Бях разбита. Разделяхме се бавно и мъчително, и двамата оплетени в своя собствена идея как трябва да се случи това. Как се разделят двама души, които все още се обичат, но са загубили себе си кой знае къде - в неизбежното сливане, във външните обстоятелства или просто в превода? И моментът на отпътуване дойде. Не можех да бъда по-нещастна: не стига, че ще съдействам на гаджето ми да си тръгне от мен, ами и ще трябва да карам два часа и половина сама - нещо, за което се чувствах адски неподготвена. Усещах как паниката си проправя път навън и се опитвах да не мисля за това, което предстои.

Бързахме, защото закъснявахме за полета. Имахме половин час до летището и малко повече от час до полета, когато колата отказа. Изведнъж загуби мощност, разтресе се и трябваше да спрем. 

Плановете рязко се промениха. Още един ден заедно! Още един ден емоции, но от съвсем различен характер; ден, който се оказа доста интензивен. Прекарахме дълги часове в очакване на пътна помощ и влачене на колата с камион до сервиза, после наехме кола - каква кола! - толкова нова и лъскава, че да не смееш да я докоснеш. Като си помисля, че се страхувах да карам малкия голф сутринта, а следобеда трябваше да се кача зад волана на напълно различен автомобил, за да се прибера удома… заедно с Адам. Животът има особено чувство за хумор.

Какво ли можеше да означава това? Не е много здравословно човек да се омайва, виждайки знак във всичко, което го заобикаля, но тук имаше нещо символично, нещо, което няма как да е просто случайно съвпадение на обстоятелствата. Дори Адам, рационалният, практичен и крайно скептичен Адам го усети. Именно то ни притегли отново един към друг, но каквото и да означаваше, не промени хода на събитията. Адам си тръгна на следващия ден - сам; качи се на един автобус и отпътува натам, където беше решил. 

Част от мен, досущ като дете на 4-5 годинки, все още седи на прозореца с нос, опрян в стъклото; част от мен не може да повярва, че той наистина си е отишъл и няма да се върне. Как да обясня на това дете, че колкото и погрешни да ни се струват някои неща, нямаме никаква власт да ги променим? Детето не вярва в раздялата, в отделеността; детето вярва, че това са просто недоразумения, които могат да се преодолеят с един разговор или с няколко… С колкото разговора е необходимо. 

Навън е студено, но детето сякаш не усеща леденото стъкло на прозореца, то обляга ръчички на него и се взира в тъмното. Толкова ми е мъчно, но за какво точно: за любимия, който ме напусна, или за премръзналите пръстчета на детето, което напразно очаква познатия силует да се открои в мрака навън и да чуе онова, за което копнее: “Върнах се, тук съм, няма вече, всичко е наред…” 

Тази история лесно можеше да се удави в желанието на малкото дете, ако в него не разпознавах един много стар копнеж. Копнеж твърде голям, за да намери отговор в нещо от този свят, копнеж, простиращ се отвъд него, копнеж по нещо несъществуващо, но толкова прекрасно, че не може да не е истина, по нещо, което също копнее - да бъде видяно, да бъде създадено, да се случи. С това разбиране вече мога да прегърна детето, да стопля ръчичките му в своите и да му разкажа приказка, а после заедно да нарисуваме картина… Или няколко. И така копнежът се разлива в цветове, отвъд които остава любовта, пречистена от искането, от детското нетърпение. И така мога да дочакам нощта да свърши, да нося мечата кожа, колкото е необходимо; мога отново и отново да топля ръчичките на малкото дете, което със сигурност ще се върне на прозореца, и да продължа да му повтарям: "Мило дете, аз съм тук, няма вече, всичко е наред... Заедно сме."

Какво ли щях да правя без това дете...