Беше ранно февруарско утро, когато ме навести картина: едно огромно око, гравирано върху планински склон. От ириса му право нагоре изригваше сноп светлина; лъчите се разтваряха лекичко като ветрило. Картината приличаше на илюстрация към приказка или мистичен текст, на нещо, видяно някъде и след това забравено напълно, за да се появи изневиделица и да предизвика въображението ми. 

Борех се с втората си зима в Norefjell, Омагьосаната планина. Истинска норвежка зима беше - красива и снежна; зима, изпълнена с копнеж по идващата пролет и едно предстоящо пътуване. Помня неистовия звън на еуфорията, помня очакването, помня целия емоционален калейдоскоп. Сега отдавна вече е лято, емоциите - просто разноцветни стъкълца в кутийка, а пътуването - някакъв объркан спомен, но картината е все така отчетлива в съзнанието ми. 

Много пъти се опитвах да я нарисувам, но така и не успях да пренеса точните контури на видението в реалността. В крайна сметка се отказах от рисунката, но тя не се отказа от мен. По време на дългоочакваното пътуване, достигайки Tromsø, видях окото върху склона на една остра като зъб планина. Тя се издигаше злобно нагоре, за да захапе тежкото небе и носеше окото върху себе си, очертано в снега от скалите и сенките: едно огромно мрачно око, от което не струеше светлина, а тъмнина и студ и безразличие. 

Мисля, че това е окото на Горския цар - прабожествения господар на лудостта и хаоса, духът на неумолимото, на дивото и необузданото, духът на нечовешкото. Моето голямо вдъхновение. 

Усещам бавния му пулс под всяка своя крачка - плътта на планината трепти с неговия ритъм. Усещам дъха му в режещия вятър, в проплакването на дърветата над мен, в тежестта на огромните камъни, изпод дългите студени пръсти на мъглата. Усещам докосването на неговото неизмеримо съзнание и резонирайки с него, усещам как бавно и сигурно подивявам, как сетивата ми се изострят болезнено; усещам пътят към дома все по-дълъг и по-неохотен.

Тук природата е изстински дива. Иззад нейната зрелищна, неописуема красота наднича чистото безумие. То се просмуква бавно през човешките градежи, навлиза в човешките мисли, направлява човешките дела. Този нечовешки, лишен от доброта и милосърдие дух пълзи отвън по стените на крехките ни убежища. Убежищата, които пазят деликатния пламък на разума. Пламъка, който Горския цар може да угаси само с една своя въздишка.

Той не търси нищо и нищо не очаква. Никога напълно буден, никога дълбоко спящ, той сънува древните си непонятни сънища, но окото му е широко отворено и понякога се взира в мен. Той ме вижда. Той знае коя съм. Той знае, че усещам безмилостния му поглед. Той знае, че сънувам заедно с него тази странна действителност и мисълта за това предизвиква в мен неистов ужас. Тази мисъл разкъсва границите на познатото и опитоменото, но и ме изпълва с истерично въодушевление: Горският цар е тук и знае, че съществувам. Горският цар, безмълвният и неумолимият, разговаря с мен. И аз го чувам. Почти разбирам езика му, но думичка не смея да му кажа в отговор с човешката си реч. Боя се да обърна своето око към този кратер, през който надничат мрак и безумие. Боя се да премина невидимата граница между въображението и невъобразимите неща. Боя се, но изкушението е така силно, а любопитството ми - толкова голямо. Импулсът е твърде могъщ, за да бъде пренебрегнат и твърде настойчив, за да му се подчиня непосредствено. И така минават дните ми в това постоянно противоречие.

Страхувам се, че ако надзърна и за миг в окото, което се отваря в планината, ще забравя пътя към вкъщи със сигурност. Ще се загубя, ще подивея напълно и онзи сноп светлина ще събере ветрилото си, ще изтлее, ще изчезне без следа, без надежда. Страхувам се, но отново и отново се връщам в гората, отново и отново се катеря по голите хълмове и продължавам да търся погледа на Горския цар, а щом усетя печата му върху себе си, отново тичам обратно към убежището на своите уязвими градежи. Има ли някакъв смисъл в тази игра на предизвикателство и страх, в това своеобразно поклонение - не зная и не мога да кажа със сигурност. Може би просто трябва да я прекратя, но не съм готова. Не искам. Още не, все още не.