Имах големи планове за деня. Трябваше спешно да ида до Drammen във връзка с административни дела. Последния възможен момент: днес или никога. Добре го бях планирала - поне така си мислех. Единственото, което не проверих, беше разписанието на автобуса. Когато разбрах, че са отменили онзи, който исках да хвана, се почувствах много глупаво. Следващият - понастоящем единственият - тръгваше в 16:55. Безкрайно късно. Резервният вариант беше автобуса в 11 до Hønefoss, оттам - влак за Drammen. Щях да пристигна навреме. Но до 11 имаше цели три часа, затова реших да се пробвам на стоп.

Трудно е да се намери място за стопиране по тесните норвежките пътища. Те криволичат жизнерадостно през хълмове, просеки и тунели, видимостта е ограничена почти навсякъде, а отбивките са малко и често трябва да вървя километри наред, докато стигна до някоя от тях. Спирката до магазина беше оптималното решение за момента. Застанах там и започнах да махам. 

Трафикът беше повече от слаб: кола - кола и половина на около 10 минути. Чаках, чаках и чаках. Да се пътува на стоп е занятие, за което се изисква определена нагласа. Нагласа, която в момента ми липсваше. Бях се настроила да чета книжка, удобно седнала в автобуса, а не да бъда оглеждана с недоумение от разни хора, които идват да пазаруват. Беше тягостно и некомфортно. Махах, озъбена до уши, а колите, много ясно, ме подминаваха. Нямах достатъчно ентусиазъм за истинска усмивка. Онази, която успявах да докарам, показваше колко не на място се чувствам. Нямаше го усещането за магия, за приключение. Всичко беше толкова делнично, така прозаично и печално. Махах повече от час и вече предчувствах автобуса в 11, когато дойде странно подкрепление.

Не разбрах откъде се появиха. Бяха двама. Не вярвам да са били по-възрастни от мен. Изглеждаха, все едно са изпълзели от изоставена къща без ток и вода, която обитават от доста време. Излъчваха нищета и безпътица. Очите на момичето бяха плитки и пусти, а изтънелите й устни - опънати в тревожна гримаса. Момчето изглеждаше малко по-свежо или по-скоро мъничко по-малко изхабено. Носеше прояден от молци пуловер, косата му беше сплъстена на тила в монолитна безформена маса. И двамата бяха здравата надрусани - издаваха ги предпазливите движения, отпуснатите лица и празнотата, която ги обгръщаше. 

Те разгледаха разписанието на единствения автобус, който спираше там, хвърлиха любопитен поглед към стопаджийката с раница и седнаха на бордюра пред магазина, с гръб към мен. И те отиваха някъде, и те чакаха своя превоз - или поне се преструваха, че го правят.

Денят беше тих и мрачен. Светлината - сивкава и безформена. Настоението ми спадна още повече. Упадък, упадък, упадък - мислех си, докато наблюдавах двойката наркомани. Те кротичко си седяха на няколко метра зад мен и дъвчеха сладкишите, които момчето купи от магазина. Аз продължавах да махам без особен ентусиазъм, докато те закусваха. Започнах да се уморявам. В един момент момчето се върна в магазина и после се приближи срамежливо към мен. Носеше още сладкиши и ми подаде един от тях: кифличка от недопечено бутер тесто, поръсена със захар и поставена в книжна формичка. Опитах се да откажа, но той настоя. Каза ми: “Взех го за теб. Ние имаме достатъчно.” Какво можех да направя, освен да го приема тържествено. Все пак мога да разпозная едно причастие, както и да изглежда. 

Почувствах се странно трогната от симпатията на тези така несимпатични хора. Ето какво може да направи един малък, неочакван жест: да превърне двама наркомани в жреци, една автобусна спирка - в светилище, а вселената - в едно много по-вълшебно място, изпълнено със смисъл и доброта.

Сладкишът беше твърде сладък и мазен, а пълнежът от яйчен крем - просто отвратителен, но с всяка следваща хапка усещах ясно как светът става по-красив и бял. Нямах салфетка. Опитах се да избърша омазнените си пръсти в хартиената формичка - без особен успех. Отказах се, смачках я на топче и отидох да я изхвърля в кошчето пред магазина. Докато се връщах на мястото си, срещнах погледа на момчето и вдигнах палец в искрено одобрение. Двамата с момичето ми се усмихнаха. Не отидох при тях, не започнах разговор. Нямаше нужда, вече се бяхме разбрали отлично. 

Разбира се, следващата кола спря за мен. Шофьорът беше на поне 80 години, с голяма добродушна усмивка. Качвайки се при него, се обърнах да помахам за довиждане на жреците, които останаха на спирката. Те не ме видяха, защото бяха в гръб, но съм сигурна, че моята благодарност е стигнала до тях.